Стефанов-Дънеков с наградата "Милош Зяпков"

Димитър Дънеков, шарж Ст. Гарноев

Писателят Димитър Стефанов с творчески псевдоним Дънеков, който е и председател на Литературният клуб "Виделина" в Панагюрище, спечели литературната награда за хумор на името на Милош Зяпков. Награденият текст на Димитър е от поредицата за бизнесмена Чортев, която авторът публикува на страниците на в. „Време” през текущата година.
Националната награда „Милош Зяпков“ е учредена през 2008 г. от община Ракитово (с решение на Общинския съвет от 27 юни 2008 г.), Съюза на българските писатели, Сдружението на български писатели и Сдружението на писателите в Пазарджик. Присъжда се за поезия, хумор и сатира, проза – късите форми (разкази, есета), тъй като Милош Зяпков е творил в тези жанрове. Наградата включва грамота, плакет и парична сума от 1000 евро. Победителят се определя от петчленно жури. Националната награда и наградите от съпътстващите конкурси се връчват на специално тържество в Ракитово, което се провежда традиционно по време на празниците на града в началото на месец юли.
Честито на Митко от всички чат-патци!
"Чат-пат културни новини"

PARLA PIU PIANO!
(13 епизод)

Ангел Чортев е бизнесмен.
Но само гечинмекът му е такъв, както би отбелязал Захари Стоянов, ако беше имал възможност да го вмъкне някъде между страниците на славните си „Записки”.
Тоест – бизнесменлъкът му беше просто поминък. Инак, в малкото, свободни от изтощителните му занимания часове, Чортев бе човек като всички други. Любящ съпруг, грижовен баща, романтик, мечтател…
И точно заради тази му чувствителност, веднага след първите акорди на разнеслата се в салона Джани-Морандева „Parla piu piano”, от гърдите му се откърти едно покъртително и преемоционално:
- Е-е-е-х!
Изпухтя го като потеглящ парен локомотив. Широка душа носеше Чортев. Дотолкова необятна, че в моменти като този я обземаше желание да изскочи от обширното си телесно обиталище и да полети над света волно и животворно като самия Дух Господен. А точно тази песен я свързваше като пъпна връв с най-съкровените й въжделения.
Чуеше ли я, във въображението чортево мигом изплуваше образа на неговия идол. На неговия пожизнен кумир – страховнушаващия и по осанка, и по маниер дон Вито Корлеоне. Кръстникът!
Ах, защо не би могъл и Чортев да се види в някаква подобна житейска роля! Да почувства света под стъпалата си! Да всява страх само с името си! Думата му да бъде закон!
Така както разполагаше с телесна маса не по-малка от тази на Марлон Брандо и както би могъл да го докара на гласово шипене, не би ли му отивало да чува от просителите си онова свръхпочитателно: „Да, дон Áнджело!”?
Дон Áнджело Чортелини! Как звучи само! А?
Че не би ли му мязало и на него едно към едно да подава десницата си към устните на пълзящите в краката му нищожества? А?
Е-е-е-х! Защо ли не бе роден някъде из потайностите на Манхатън!
А то! Как би могъл да се разгърне човек в неговия забутан из дъното на географията град?
Вярно че и тук Чортев властваше. Но… Само над няколко стотици. И никой не му целуваше ръка. Крънкаха го наистина. Но не за върховно и безапелационно правосъдие, както му се щеше, а все за пари.
Пари, пари, пари! Като че ли беше банка! Вместо те да му ръсят лептата си… А-а-а!
При това - зад гърба му най-вероятно го псуваха като хамали… Тъжно, тъжно!…
- Скъпи,… – прекъсна мислите му неговата благоверна. - Какво да кажа на президента, когато се появи?
- Ш-ш-т! Говори по-тихо! – прекъсна я той.
- Ама защо, дарлинг?
- За да не станем за смях, затова! Няма да дойде…
И Чортев показа току що полученото от канцеларията на президента писмо, с което му благодаряха за любезната покана, но поради служебните ангажименти на господин президента… И така нататък. Дрън-дрън!
- Ама защо, защо, дарлинг? Нали ти беше обещал? – тръшна се на един стол и съкрушената съпруга.
- Обеща... Още когато пътувахме в самолета за преговори с турците, прие… Ама ето… Изплъзна ми се…
Истина беше. По време на съвместния им полет Чортев бе успял да подхвърли устна покана към държавния глава - да му гостува в деня на абитуриентския бал на дъщеря му. И той му се бе усмихнал, но…
Ядец сега! А толкова средства бе хвърлил, за да се представи като хората! Почти точно така, както го бе видял в „Кръстникът”.
Този бал трябваше да бъде светското събитие на века. Нечувано и невиждано! Всички в този скапан град трябваше да видят и да разберат веднъж завинаги кой е Ангел Чортев. Всички! На неговата маса трябваше да се наредят като аптекарски шишета президент, премиер, министри, областен, кмет… Че да се види хубавичко кой с кого си пие уискито…. Ама на!
Съкрушеният бизнесмен хвърли критичен взор към деколтето на съпругата си. Язък и за него! Широко и дълбоко, ама напразно!…
Я-а-а! Че то това деколте… Май-май вече е време да се поналее с малко силикон. Позавехнало нещо му се виждаше. До следващия бал съвсем щеше да се спаружи…
- Тате, тате! – долетя отнякъде и виновницата за тържеството. – Как трябва да посрещам министрите? Да им се покланям ли? Ето така…
И хубавото му, накичено като кукла-барби момиченце продемонстрира един артистичен реверанс.
- Добре дошъл, господин министър! Или по име…
- Говори по-тихо! – скастри я и с думи, и с поглед любящият родител. – По-тихо! Да не ни чуе някой, че после има да ни разнасят…
- Ама защо бе, тате? – сконфузи се девойчето и прихвана с две ръце кринолина, който бе скроен така, че да придаде изящество на трътлестата му фигурка. – Нали ми беше обещал поне половината министерски съвет?
- По-тихо казах!... Няма да дойдат… Всички били служебно ангажирани…
- А-у-у! – измяука разочарованото котенце. - Ами барем кметът?
- По-тихо, по-тихо! Че и той не ще. Да не го одумвали, че се обвързва… Каза ми го по телефона…
- А-у-у!
Разочарованото абитуриентче се приготви да пусне няколко сълзи, но със сетни усилия все пак успя да ги задържи. За да не размаже грима си.
- Нищо, мами! Нищо! – прегърна отрочето си грижовната родителка. – Ти пак ще си номер едно. Всички завистници ще го видят! Ама язък! Язък за толкова тичане. Толкова подготовка… Рокли!... Тоалети!... Парфюми!...
После, и тя почти насълзена, погледна и към заредените с посуда и букети маси:
- И какво да го правя сега цяло кило черен хайвер?… Да го предлагам на мутреси и простакеси ли?… То все едно да поднасяш на свиня пуйка по пекински!… И да чакаш да ти я оцени!… Язък!
- Ами шампанското, шампанското! – включи се към жалбите й Чортев. - Оригинално… Чак от Франция да го доставя аз!... И за какво? На кого да го поднасям сега?… На тези, които изобщо няма да разберат с какво се наливат ли?... Ох, ох!...
- Тате, тате! – дотича запъхтяно Чортевият наследник. – Колата на областния…
- Говори по-тихо бе, диване такова! – поряза го на мига бащата.
- Ама защо бе, тате? Нали той…
- По-тихо ти казах! Не виждаш ли, че не е областният, а фукльото Чапкънов от „Бейбитрейд”…
- Вярно… Джипа… Само марката му е същата… Фукльото е… Ама нашият е по-нов модел! Най-новият!
Събран по неволя, семейният съвет се скупчи и си зашушука заговорнически.
- Ами сега? – запитаха се всички един другиго.
Съзаклятието им обаче продължи не повече от няколко минути. Нямаше как! Височайшето посрещане явно нямаше да се състои, но някой все пак трябваше да поеме върволицата от простосмъртни, които бяха започнали да нахлуват като хуни в украсения до последната франтифлюшка салон.
- Каквото - такова! – отсече овладелият се вече Чортев и като истински дон Чортелини пое командването. – Хайде, всички! По-живо! Качвайте Глория на сцената! Надуйте усилвателите до дупка! Пригответе фойерверките! Извикайте линкълна! Нека дадем на целия град да разбере кой е Ангел Чортев! Какво пък? И без президент ще съмне!…
Димитър Дънеков
(публикувано във в. „Време” – бр. 14 / 2013 г.)