Чат-пат денонощие на радостта в Черни Вит

16 чат-патци събра на специално гостуване в родното си място - тетевенското село Черни Вит, в навечерието преди Еньовден нашата приятелка и една от нас - Дарина Дечева. Там ни посрещнаха с отворени обятия и двери на дома си нейните родители, красотата на Тетевенския Балкан, чудното бърборене на река Черни Вит и омайната атмосфера на хижа "Кордела" в резервата "Боатин". А ние занесохме със себе си букети от весели истории и песни - предвестник на желанието ни "да се дружим"... И настана едно денонощие на радостта, в което избухваха залповете на смеха. Дарина подари на всеки от нас новата си поетична книга "Имало и други полети", чието панагюрско представяне ще се случи на 5 юли в музея в Панагюрище. А вечерта изпратихме в небето на Балкана и нашият фенер на желанията. Едно от тях бе да се завърнем. И дано съдбата бъде благосклонна към всеки от нас!
Текст и снимки Стоян Радулов, снимки Райка Йорданова

НЕБЕ
и гори, слизащи
връз съдби,
и река,
дето предрича годините.
Слънца и месечини по двори
и къщи с мерак,
и от скалите ни гледат два гроба,
и посрещна ни път асфалтиран
(като поличба в живота) -
от извори чак до града
и нататък...
Човек с инфрасини очи
и щастливи сълзи на майка.
Душа ми
тука остана -
към битието ми
Небе
за връщане няма.
Стихове Иван Станчев (с. Черни вит, Тетевенско)

Вижте още:
"На баща ми" - от Дарина Дечева
"На приятеля - с любов!" - от Дарина Дечева

Словото в немилост

15 юни 2013 г., Музеят, Роден Дом на братята Любен и Петко Каравелови в Копривщица, е огрян от милостивото предзалезно слънце. Сенките на високите дувари не смогват да ни потулят от лъчите му и те на воля гъделичкат водните капчици по наскоро полятия здравец, притичват по стъклата на склопените прозорци на смълчаната къща и прослепват очите на петнайсетината изкушени от словото братя българи, повечето от тях музейни копривщенски работници. Уви, измежду тия “завераджии” и знаменитости не се намери и един местен, работещ учител, дори и такъв, който понастоящем си “изкарва хляба”, благодарение на това същото “свещено” наше слово. И нито едно детенце или ученик! Достойна за скръб констатация! Наша, и на водещият заверата, уредникът на музея “Димчо Дебелянов” Дойчо Иванов.
  

Та, повод за тази почти конспиративна тъжна привечерна сбирка е писателят Йордан Каменов, нагърбил се да дойде и представи на обществеността в града и “околията” мислите и страданията си за Българското Слово и неговата немилостива Съдба. Ще рече – да ни разкаже за бденията си над поредното си чедо, книгата “Словото в немилост”. Книгата, която се пръкна миналата година не без помощта парична и на Министерството на културата и двамината благодетели и при участието на издателство “Факел”. И тъй като споменах думата “факел”, ще си позволя и аз волността да изкажа първите си впечатления от чутото и прочетеното. Тая книжица е един тъжен, горчив и немилостив факел, що осветлява най-срамните страници от тежката и скръбна съдба на българското слово! И на неговите Духовни първенци за изминалия вече повече от век от нашето Национално Освобождение. И понеже споменах и думата “освобождение”, ще си позволя да задам и дълбоко скръбния си въпрос: “А Духовното си Освобождение постигнали ли сме?” Дано направилият си труда да се поразрови из нея и из душата и паметта си читател намери своя отговор!
Прочее, ще цитирам, търпеливий читателю, малко нещо, три страници само, из предговора на книгата. Което ти си в правото си да не одобриш и оспориш! И изобщо да не прочетеш. Курсивът и подчертаното по-долу, обаче, са мое дело.
“ ... В такава ситуация на неспиращи протоивоборства /измежду българските писатели/ за каква водаческа роля на писател може да става дума. Във времето на Освобождението от турско до днес само един е съумял – въпреки че е бил на прицел от ”събратята”, да стане безспорен национален авторитет. Досещате си – Вазов е бил. Който обаче с прекалено затворения си характер не става за действен водач. И когато е трябвало категорично да опита да възпре медийната и обществената помия срещу Яворов, не го е сторил. Задавал съм си въпроса: Защо? Но нямам отговор. А спусъка на револвера от 1914 г. е натискало освен слепотата и мизерията на поета и онова нещо, наричано общество.
Но стига толкова за писателското противостоене и неумение за колективна защита. Има по-големи вини – на властвалите. На властниците във властта и в сянка. Те, а не нацията ни, следва да са отговорни за неистовия стремеж призваните у нас за духовни и всякакви други естествени и истински водачи да не могат да влязат в ролята си. И това мое заключение е лесно доказуемо поне при жреците на Българското слово. Измежду редицата рано погинали /повечето унищожени/ най-големи български таланти двама са имали най-големи шансове да се сдобият с авторитета на безусловни водачи. Които да влязат във всекидневния живот на страната, да бъдат пример за подражание и с това да теглят нацията напред. Имената им са Алеко Константинов и Гео Милев.
Алеко, с трудния си живот и често безпаричие, напразно се е глумил над вярно отреденото му прозвище Щастливеца. Няма по-точен израз на всеобщата любов към него, тръгнала бързо в посока да му постави Народната корона. Заради оня неустоим аристократизъм, който е помитал с присмеха си мрачната до смърт, опротивяваща меркантилност. Но който и покоряващо е светел за всички като надежда за нещо друго.  Гаранти за коронацията са били: неподкупността и безкрайната му откритост; честното назоваване и състрадателността; едновременното пребиваване в реалността и в духовното отшелничество. И, разбира се, талантът, големият талант. Който освен всичко друго значи и вярност към себе си. Та тъкмо това, наред с убийствения разобличителен показ на разгащената самодоволна простащина с пари и власт, не му бе простено. Алеко беше превърнал нашия обществен живот в сцена, която той с едно щракване на Словото осветяваше като тъжна комедия или нелеп фарс. Неговото по-нататъшно присъствие е щяло да значи само едно – промяна към очовечаване на актьорите на тази сцена. Което те очевидно не са желаели или не са могли да извършат. А и къде по-лесно за демона е да се отърве от лъча светлина, привлекателен, увличащ и водещ нацията!? Затова беше натиснат спусъкът на 11.V.1897 г., между впрочем по тогавашния календар – празник на Светите братя Кирил и Методий. Факт, който също е символен. Отдавна мисля, че този ден е един от най-мрачните в новата българска история. По-мрачен, по-страшен и трагичен от загубени войни и други бедствия. Защото тогава се слага началото на националното самоунищожение. Нямам друг израз за съзнателното премахване на духовните водачи, за отказа да изграждаш и следваш йерархия, начело на която стоят надарените и можещите да водят към развитие.
Не по-различен е случаят с Гео Милев. Без да е най-талантливият български писател, той е най-респектиращият. С множеството си дарби, със знанието на шест основни европейски езика, с огромните си познания – а е убит само на 30 години. Като прибавим към това съчетаването на вкус към модернизма с почит към родната традиция – не само в изкуството; страстната убеденост в правото на интелекта, но без злобливата агресивност и надменност на Пенчо Славейков; почти немислимата сплав от артистични и мениджърски умения, очевидно е било въпрос на немного време да се сдобием с безспорен национален лидер. Но как така? И отде накъде?! Първо – съд за поемата “Септември”. И после – “неотговорните фактори”, действащи в мазетата на най-отговорната – по презумпция, институция – Обществената безопасност. И пак през май – този път 1925 г. Както сам Гео е казал – “Септември ще бъде май”. За него поне стана – заради “Септември”, получи печалния май. А ние от отделните инциденти получихме традицията – на разправа, при това безнаказана юридически, обществено и интелектуално, с най-святата си същност – с нашия национален гений. Който от заложби, дадености и разкриващ се потенциал следва да се превърне в зрял плод или плодове, в пример, в създаване на школи, последователи, градивни традиции.
С убийството на някого се извършва страшно светотатство. Но страда ограничен кръг хора – родители, семейство, приятели, близки. Когато насилваш Словото и убиваш първенците му, призваните духовни водачи, страдат всички, цялата нация. Не по прекия път на непосредствено изпитваната болка. А като изковаване на всеобща безпътица, като усещане за безпомощност, за срутени храмове на духовност и хуманизъм. Не се питайте без надежда за отговор – защо се случи всичко така с нас в историята. И защо ни е такъв Преходът. /Политическият и икономически преход от т. н. “тоталитаризъм” към т. н. “демокрация” подир 10 ноември 1989 г./ Една от много важните, може би най-важната причина, е 11.V.1897 г. И лекомисленото допускане на насилие към Словото и към Неговите пророци. И изобщо към призваните духовни и интелектуални водачи на нацията. Несбъдващите се. И много често – оплаквани посмъртно. Което пък – ако не е глупост, е безгранично лицемерие.”
Няма какво тук да добавя към автора. Нито ще оспорвам. Ще кажа само – предзалезното ни българско слънце опасно клони към заник! И може да залезе завинаги!
И тук, накрая, простете, ще си позволя да цитирам едно четиристишие, озаглавено Давид:
         “Всичко е минало, дори и ... сегашното.
         Искаш да знаеш? Паметта развърти като прашка.
         Светът, Земята, Историята дори се върти.
                                 Персонажът – същия!
         Търсиш ... бъдеще? В миналото се вгледай безстрашно ...
Имаме ли мъжеството да вдигнем тежкия камък на съвестта и достойнството си и безстрашно да развъртим прашката???
Прочее, братя, сдобийте се с книжката и прочетете!!!
Михаил Гунчев

Стефанов-Дънеков с наградата "Милош Зяпков"

Димитър Дънеков, шарж Ст. Гарноев

Писателят Димитър Стефанов с творчески псевдоним Дънеков, който е и председател на Литературният клуб "Виделина" в Панагюрище, спечели литературната награда за хумор на името на Милош Зяпков. Награденият текст на Димитър е от поредицата за бизнесмена Чортев, която авторът публикува на страниците на в. „Време” през текущата година.
Националната награда „Милош Зяпков“ е учредена през 2008 г. от община Ракитово (с решение на Общинския съвет от 27 юни 2008 г.), Съюза на българските писатели, Сдружението на български писатели и Сдружението на писателите в Пазарджик. Присъжда се за поезия, хумор и сатира, проза – късите форми (разкази, есета), тъй като Милош Зяпков е творил в тези жанрове. Наградата включва грамота, плакет и парична сума от 1000 евро. Победителят се определя от петчленно жури. Националната награда и наградите от съпътстващите конкурси се връчват на специално тържество в Ракитово, което се провежда традиционно по време на празниците на града в началото на месец юли.
Честито на Митко от всички чат-патци!
"Чат-пат културни новини"

PARLA PIU PIANO!
(13 епизод)

Ангел Чортев е бизнесмен.
Но само гечинмекът му е такъв, както би отбелязал Захари Стоянов, ако беше имал възможност да го вмъкне някъде между страниците на славните си „Записки”.
Тоест – бизнесменлъкът му беше просто поминък. Инак, в малкото, свободни от изтощителните му занимания часове, Чортев бе човек като всички други. Любящ съпруг, грижовен баща, романтик, мечтател…
И точно заради тази му чувствителност, веднага след първите акорди на разнеслата се в салона Джани-Морандева „Parla piu piano”, от гърдите му се откърти едно покъртително и преемоционално:
- Е-е-е-х!
Изпухтя го като потеглящ парен локомотив. Широка душа носеше Чортев. Дотолкова необятна, че в моменти като този я обземаше желание да изскочи от обширното си телесно обиталище и да полети над света волно и животворно като самия Дух Господен. А точно тази песен я свързваше като пъпна връв с най-съкровените й въжделения.
Чуеше ли я, във въображението чортево мигом изплуваше образа на неговия идол. На неговия пожизнен кумир – страховнушаващия и по осанка, и по маниер дон Вито Корлеоне. Кръстникът!
Ах, защо не би могъл и Чортев да се види в някаква подобна житейска роля! Да почувства света под стъпалата си! Да всява страх само с името си! Думата му да бъде закон!
Така както разполагаше с телесна маса не по-малка от тази на Марлон Брандо и както би могъл да го докара на гласово шипене, не би ли му отивало да чува от просителите си онова свръхпочитателно: „Да, дон Áнджело!”?
Дон Áнджело Чортелини! Как звучи само! А?
Че не би ли му мязало и на него едно към едно да подава десницата си към устните на пълзящите в краката му нищожества? А?
Е-е-е-х! Защо ли не бе роден някъде из потайностите на Манхатън!
А то! Как би могъл да се разгърне човек в неговия забутан из дъното на географията град?
Вярно че и тук Чортев властваше. Но… Само над няколко стотици. И никой не му целуваше ръка. Крънкаха го наистина. Но не за върховно и безапелационно правосъдие, както му се щеше, а все за пари.
Пари, пари, пари! Като че ли беше банка! Вместо те да му ръсят лептата си… А-а-а!
При това - зад гърба му най-вероятно го псуваха като хамали… Тъжно, тъжно!…
- Скъпи,… – прекъсна мислите му неговата благоверна. - Какво да кажа на президента, когато се появи?
- Ш-ш-т! Говори по-тихо! – прекъсна я той.
- Ама защо, дарлинг?
- За да не станем за смях, затова! Няма да дойде…
И Чортев показа току що полученото от канцеларията на президента писмо, с което му благодаряха за любезната покана, но поради служебните ангажименти на господин президента… И така нататък. Дрън-дрън!
- Ама защо, защо, дарлинг? Нали ти беше обещал? – тръшна се на един стол и съкрушената съпруга.
- Обеща... Още когато пътувахме в самолета за преговори с турците, прие… Ама ето… Изплъзна ми се…
Истина беше. По време на съвместния им полет Чортев бе успял да подхвърли устна покана към държавния глава - да му гостува в деня на абитуриентския бал на дъщеря му. И той му се бе усмихнал, но…
Ядец сега! А толкова средства бе хвърлил, за да се представи като хората! Почти точно така, както го бе видял в „Кръстникът”.
Този бал трябваше да бъде светското събитие на века. Нечувано и невиждано! Всички в този скапан град трябваше да видят и да разберат веднъж завинаги кой е Ангел Чортев. Всички! На неговата маса трябваше да се наредят като аптекарски шишета президент, премиер, министри, областен, кмет… Че да се види хубавичко кой с кого си пие уискито…. Ама на!
Съкрушеният бизнесмен хвърли критичен взор към деколтето на съпругата си. Язък и за него! Широко и дълбоко, ама напразно!…
Я-а-а! Че то това деколте… Май-май вече е време да се поналее с малко силикон. Позавехнало нещо му се виждаше. До следващия бал съвсем щеше да се спаружи…
- Тате, тате! – долетя отнякъде и виновницата за тържеството. – Как трябва да посрещам министрите? Да им се покланям ли? Ето така…
И хубавото му, накичено като кукла-барби момиченце продемонстрира един артистичен реверанс.
- Добре дошъл, господин министър! Или по име…
- Говори по-тихо! – скастри я и с думи, и с поглед любящият родител. – По-тихо! Да не ни чуе някой, че после има да ни разнасят…
- Ама защо бе, тате? – сконфузи се девойчето и прихвана с две ръце кринолина, който бе скроен така, че да придаде изящество на трътлестата му фигурка. – Нали ми беше обещал поне половината министерски съвет?
- По-тихо казах!... Няма да дойдат… Всички били служебно ангажирани…
- А-у-у! – измяука разочарованото котенце. - Ами барем кметът?
- По-тихо, по-тихо! Че и той не ще. Да не го одумвали, че се обвързва… Каза ми го по телефона…
- А-у-у!
Разочарованото абитуриентче се приготви да пусне няколко сълзи, но със сетни усилия все пак успя да ги задържи. За да не размаже грима си.
- Нищо, мами! Нищо! – прегърна отрочето си грижовната родителка. – Ти пак ще си номер едно. Всички завистници ще го видят! Ама язък! Язък за толкова тичане. Толкова подготовка… Рокли!... Тоалети!... Парфюми!...
После, и тя почти насълзена, погледна и към заредените с посуда и букети маси:
- И какво да го правя сега цяло кило черен хайвер?… Да го предлагам на мутреси и простакеси ли?… То все едно да поднасяш на свиня пуйка по пекински!… И да чакаш да ти я оцени!… Язък!
- Ами шампанското, шампанското! – включи се към жалбите й Чортев. - Оригинално… Чак от Франция да го доставя аз!... И за какво? На кого да го поднасям сега?… На тези, които изобщо няма да разберат с какво се наливат ли?... Ох, ох!...
- Тате, тате! – дотича запъхтяно Чортевият наследник. – Колата на областния…
- Говори по-тихо бе, диване такова! – поряза го на мига бащата.
- Ама защо бе, тате? Нали той…
- По-тихо ти казах! Не виждаш ли, че не е областният, а фукльото Чапкънов от „Бейбитрейд”…
- Вярно… Джипа… Само марката му е същата… Фукльото е… Ама нашият е по-нов модел! Най-новият!
Събран по неволя, семейният съвет се скупчи и си зашушука заговорнически.
- Ами сега? – запитаха се всички един другиго.
Съзаклятието им обаче продължи не повече от няколко минути. Нямаше как! Височайшето посрещане явно нямаше да се състои, но някой все пак трябваше да поеме върволицата от простосмъртни, които бяха започнали да нахлуват като хуни в украсения до последната франтифлюшка салон.
- Каквото - такова! – отсече овладелият се вече Чортев и като истински дон Чортелини пое командването. – Хайде, всички! По-живо! Качвайте Глория на сцената! Надуйте усилвателите до дупка! Пригответе фойерверките! Извикайте линкълна! Нека дадем на целия град да разбере кой е Ангел Чортев! Какво пък? И без президент ще съмне!…
Димитър Дънеков
(публикувано във в. „Време” – бр. 14 / 2013 г.)

Юнска седмица на изкуствата в Панагюрище - 10 - 15 юни 2013 г.

„ВДЪХНОВЕНИЕ, НАСТРОЕНИЕ, КРАСОТА”

ПРОГРАМА

10 юни
19:00 ч., площад „20-ти април” - 35 години група "Сигнал" - рок концерт.
11 юни
19:00 ч., голяма зала на Театър Дом-паметник - Драматично-куклен театър „Иван Радоев” представя постановката „Вечеря за двама” - режисьор Бойко Илиев, участват Аня Пенчева, Георги Кадурин и Ани Михайлова.
12 юни
17:30 ч., Исторически музей, изложбена зала - откриване на  изложбата живопис "Завръщане" на проф. Стоян Домусчиев.
13 юни
17:30 ч., Исторически музей, двора - "Аз съм влюбена" - литературно-музикална вечер с поета с китара Светлана Йонкова.
14 юни

19:00 ч., голяма зала на Театър Дом-паметник - Държавна опера Стара Загора представя оперетата на Оскар Фелцман „Лелята на Чарли”. Режисьор Николай Априлов, диригент  Здравко Лазаров, хореограф Боряна Сечанова. Участват: Мариан Бачев, Николай Априлов, Борис Тасков, Симеон Симеонов, Галина Костадинова, Яница Нешева, Ивайло Йовчев, Мария Клинчева, Кремена Костова и Милен Денев.
15 юни
11:00 ч., площад „20-ти април” - Концерт на мандолинен оркестър, цигулки и вокал от Пазарджик с диригент Атанас Чолаков.
Закриване на юнските празници на изкуствата.

Утрото на Пепа Машева в старопрестолнината Търново

Художничката от Панагюрище Пепа Машева участва със своя творба в ХІХ-та Национална изложба на художниците педагози. 126 автори от цялата страна участват в експозицията, която ще остане в изложбените зали "Рафаел Михайлов"  в старата българска столица Велико Търново до края на месец юни. Творбите са подбрани от компетентно жури, а Пепа Машева се представя с картината "Утро" (акрил, 30/30).
"Чат-пат културни новини"

Още картини от Пепа Машева можете да видите тук

Гарноев и Панчовски ще покажат свои картини в Брюксел

Манол Панчовски

Стайо Гарноев

Стайо и Манол в Жребичко

Панагюрските майстори на четката Стайо Гарноев и Манол Панчовски получиха за пореден път признание за таланта си. По две техни творби ще бъдат показани в сградата на Европарламента в Брюксел. Изложбата ще бъде открита на 4 юни 2013 г., като панагюрците ще присъстват лично на церемонията. Творбите на Панчовски и Гарноев са част от експозицията на художниците от пазарджишката група художници. Специално жури е "пресяло" творбите, като Стайо и Манол се сред малцината, които ще представят по две картини, разказа Панчовски.
"Чат-пат културни новини", 
източник на информацията pia-news.com

Очерк за Стайо Гарноев четете тук

Очерк за Манол Панчовски четете тук