Авторът на 10-томната поредица "Западноевропейска литература" е носителят на Бончевата награда за критика за 2019 г.

Проф. д.ф.н. Симеон Хаджикосев - изтъкнат литературовед и университетски преподавател, е носителят на Националната награда за литературна критика „Нешо Бончев“ за 2019 г.
Националният приз на името на Нешо Бончев е учреден и се връчва ежегодно по идея на Фондация „Съкровищата на Панагирик” от Министерство на културата, Община Панагюрище и писателските съюзи в страната. Наградата за литературна критика и преводаческа дейност е единствена в България и се присъжда за принос в съвременната българска литературна критика, като израз на обществено признание. Тази година за името на Хаджикосев са гласували Галина Матанова – заместник-кмет „Хуманитарни дейности“ на Община Панагюрище, д-р Силви Хачерян – и.д. началник на отдел „Регионални дейности” в Министерство на културата, акад. Благовеста Касабова – литературен критик, проф. Чавдар Добрев – носител на награда „Нешо Бончев” за 2018 г.  и Иван Станчев – председател на фондация „Съкровищата на Панагерик“. Номинации за престижното отличие бяха направени от Съюза на българските писатели, от Съюза на независимите писатели и от Клуба на носителите на наградата за литературна критика „Нешо Бончев“. Носителят на приза получава плакет, грамота и парична награда, осигурени от Община Панагюрище.
Наградата „Нешо Бончев“ вече бе връчена на проф. д.ф.н. Симеон Хаджикосев - това стана на официална церемония на 28 март  2019 г. в зала „Арена Асарел” по време на традиционните Бончеви празници. На този ден бе отбелязана и 180-годишнината от създаването на първото светско училище в Панагюрище, чийто правоприемник е СУ „Нешо Бончев”, както и рождението на първия професионален литературен критик на България и патрон на училището – Нешо Бончев.

Кой е носителят на Бончевата награда за 2019 г.

Проф. д.ф.н. Симеон Хаджикосев е роден на 7 март 1941 г. в София. Следва Българска филология във Филологическия факултет на Софийския държавен университет. Завършва като отличник на випуска и бива назначен за стажант-асистент по западноевропейска литература към Катедра по теория на литературата във Филологическия факултет (днес Факултет по славянски филологии). Там работи от 1965 до 2016 година.
През 1971 г. защитава успешно кандидатска дисертация на тема „Идейно-естетическо развитие в поезията на Пол Елюар”, а през 1989 г. защитава докторска дисертация на тема „Провансалската лирика и нейното въздействие върху средновековната европейска поезия”.
През 1978-80 г. е лектор по български език и цивилизация в университета „Жан Мулен” в Лион, Франция, а през 1994-96 г. – гост професор в Славянския семинар на Университета „Георг-Аугуст” в Гьотинген, Германия.
Неговата литературнокритическа и изследователска дейност е основно в две направления – западноевропейска литература и съвременна българска литература. Автор е на повече от 30 книги, стотици статии, есета, рецензии в литературния и периодичния печат, но основен труд е неговата монументална поредица „Западноевропейска литература” (досега в 10 тома). Автор е на мемоарна тетралогия, събрана в автобиографичните книги „Записки на конформиста” (2005) и „Записки на вътрешния емигрант” (2006). Днес проф. д.ф.н. Симеон Хаджикосев продължава да развива и дообогатява своето уникално дело в областта на художествената словесност.

Вижте още: 
Предупрежденията на Нешо Бончев са актуални във века на глобализацията

Критикът Бончев

Нешо Бончев

Макар и първи в трудното поприще на литературната критика, Нешо Бончев е въоръжен със завидно висок, наистина европейски критерий. Той е бил познавач на античната и западноевропейската литература (превеждал е Омир и Шилер), владеел е старогръцки и латински, руски, италиански, френски и немски езици, което му е позволявало да се съсредоточи върху класическите образци на литературата. И е бил безпощаден към даскалската поезия, не е търпял „блудкавий език“, нито „мъгливи“ и „неразбираеми“ писания. Не се е колебаел да критикува дори близките си приятели Марин Дринов и Райко Жинзифов, когато не е бил съгласен с тях. Критиката му е влиятелна и действена: факт е, че Марко Балабанов след нея се отказва от редактирането на „Читалище“, а Григор Пърличев изгаря превода си на „Илиадата“. Проф. К. Иречек нарича Нешо Бончев „онзи огнен писател“, Ботев му изразява огромната си симпатия, като го защитава с думите: „от критиката се изисква само една гола истина, а изказана ли е тази истина хладнокръвно или нехладнокръвно, пристрастно или безпристрастно – това зависи от темперамента на критика“...

Досегашни носители на наградата "Нешо Бончев" през годините са били:
Проф. Чавдар Добрев - 2018 г.
Иван Гранитски - 2017 г.
Панко Анчев - 2016 г.
Катя Зографова - 2015 г.
Проф. д-р Боян Ангелов - 2014 г.
Проф. д.ф.н. Симеон Янев - 2013 г.
Ст.н.с д-р Петър Велчев - 2012 г.
Акад. Благовеста Касабова - 2011 г.
Димитър Танев - 2010 г.
Доц. д.н. Ивайло Христов и чл. кор. проф. Милена Цанева - 2009 г.

"Чат-пат културни новини"

Операторът Ники Василев с житейски юбилей - на 70

Николай Василев, снимка от личен архив

Най-добрият оператор на Телевизия Туризъм, русенецът Николай Василев, става на 70. Носителят на награди за работата си от Тунис, Япония, Португалия, Полша и България, казва за юбилея си: "Родих се на 1 февруари в средата на миналия век. 70 години минаха като на кино. А 55 от тях бяха и кино и вино. Пожелавам си и следващите 70 години пак да бъдат кино-вино!"...
Роден на 1 февруари 1949 г., през 1964 г. талантливият младеж постъпва в киноклуба на родния Русе и там се усъвършенства като оператор и режисьор-аниматор. От 1979 г. е главен оператор на Младежка филмова студия – Русе. В същото време сътрудничи на Българската национална телевизия. През периода 1978 – 1998 г. е фотограф-редактор на Универсална научна библиотека – Русе. Специализира анимция в Студия „Барандов” – Прага.
Журналистическата си дейност започва в регионален вестник. Публикува свои снимки в централната преса. Член на СБЖ и Международната федерация на
журналистите. От 2003 г. е оператор в ТОП телевизия. През 2005-2007 г. е оператор в Арена медия. От 2008 г. снима за Телевизия Туризъм.
Първите си авторски награди за свои филми получава през 1971 г. През цялата си творческа кариера досега е създал над 200 кино- и видеофилма. Следващите години го оформят като един оригинален творец, за което получава престижни национални и международни награди на кинофестивали, някои от които са:
- Първа награда „Златен лъв” от кинофестивала на UNICA за анимационния филм „Кранът,който…”;
- „Сребърен сокол” от Килибия – Тунис, за анимационния филм „Парад”;
- Наградата на губернатора на Нагасаки – Япония, за „Парад”;
- „Сребърна крепост” от Гуимареш – Португалия, за филма „Браво, брависимо”;
- Бронзов медал на UNICA от фестивала в Торун – Полша, за „Кранът, който…”;
- Първа награда в категория Икономика и туризъм на фестивала на медийните продукти за българската евроинтеграция – 2004 за филма „Преходи”, и Първа награда в категория „Култура и културно наследство” на същия фест през 2005 за филма „Елиас Канети в Русчук”.

В областта на фотографията има много участия в общи фотоизложби и престижни национални и международни фотоконкурси. Организирани шест самостоятелни изложби
на художествена фотография. Притежава богат организационен опит, който реализира в организирането на национални кинофестивали като ANIMATRIK за анимационни филми, Русенска осморка, Конгрес и Международен филмов фестивал на Световната организация за некомерсиално кино UNICA през 2012 г. в Русе, екофотопленери с участието на изявени български фотографи. Художествен ръководител на фотоклуба при Възрожденско читалище Зора” - Русе. През 2014 г. Община – Русе го удостоява с наградата плакет на Русе по случай 50-годишния му творчески юбилей.
През 1993 г. заедно със свои колеги учредява и регистрира Федерация „Алтернативно кино”. Четири години по-късно основава Русенско фотографско общество с фотографи от град Русе, Велико Търново и Силистра.
През 2006 г. Николай Василев получава почетен диплом на списание "National Geographic". Негови фотографии са притежание на различни частни колекции в България, Белгия, Турция, Испания, Англия, Франция, Германия, Холандия, САЩ, Пуерто Рико, Мексико, Китай, Япония, Тайланд, Хонконг.
В Телевизия Туризъм Николай Василев снима за основните ни рубрики "100 национални туристически обекта", "Музеите и галериите на България", "Посоки" и пр. Има и над 30 документални филма като главен оператор, сред които "Между полумесеца и кръста", "Дунав - човешкото лице на земята", "Усукано по килифарски", "Тутракан", "Никополис ад Иструм", "Денят на нестинарката", "Хасково - времето като вечност" и мн.др.
С него съм направил едни от най-хубавите си документални филми.

Честит рожден, приятелю, таланте, вдъхновителю! Бъди!

© Стоян Радулов за "Чат-пат културни новини"

Стиховете му събуждат забравени идеали, а в училище буди... Или Валери Иванов

Красимира Василева и Валери Иванов при представянето му в Панагюрище

ОТЗИВ ОТ ГОСТУВАНЕТО НА

ВАЛЕРИ ИВАНОВ В ПАНАГЮРИЩЕ

Среща на панагюрци с учителя, поета, критика и музиканта Валери Иванов се състоя в петъчната вечер в края на октомври 2018 г., току преди Деня на будителя, в местното читалище „Виделина“. Събитието бе по идея на Красимира Василева от Клуба за литература, изкуство и общество "Виделина" - самата тя изявен литературен критик, учител, анализатор, поет и писател. Представянето на госта се оказа вълнуващо и пламенно пътешествие. Но с двама близки по перо и биографии таланти това бе обяснимо.
Валери Иванов представи части от цялостното си творчество, като започна с четене на стихове от първата си стихосбирка. Разказа случки от живота си, сподели спомени от миналото си и изпя няколко песни на китара и пиано. Научихме за трудния избор, който се е наложило да направи – да продължи с музиката, или да се отдаде на литературата. Оказа се, че всичките му книги са продадени и бяхме лишени от възможността да попълним библиотеките си с неговото творчество, но затова пък той подари четири хумористични сборника „Смешен хоровод“ от клуба на хумориста „Щастливеца“ Пазарджик - един на Читалището, и друг на литератуарния клуб „Виделина“. Прочее, в "Хоровода" открихме творби на Димитър Дънеков - бивш председател на клуб "Виделина" и карикатури на нашия художник Стайо Гарноев.
Сред гостите в музикалната зала на читалището бяха членове на клуба на учителите пенсионери „Цвята Зографска“, които в края на вечерта пяха заедно с Валери Иванов. Гост-изпълнител на свои песни беше и участникът в шоуто "Гласът на България" Александър Савов. Публиката поиска повече време с Валери Иванов и повече песни в негово изпълнение, но краткото време на визитата не позволи това.
А ето и думите, с които Красимира Василева ще ни представи поредният гост на КЛИО "Виделина".

Текст Дима Дюлгярова за "Чат-пат"

1 ноември – Денят на будителите. Казват, че ние, българите, имаме твърде много празници. И това е така, защото имаме твърде много спомени – исторически и културни, които да ни напомнят, че има с какво да се гордеем.
Прекрасно е, че не само миналото е повод за гордост, но и настоящето дава своя принос за българската духовност.
Радвам се, че можах да представя пред панагюрската публика един такъв будител – учителя, критика, поета, композитора Валери Иванов. Той е роден в Пазарджик (1963 г.) живее и работи в родния си град, щастлив, че е син на Тракия и носи нейния дух. Има учители, които влизат в класната стая, изпяват си урока и излизат. От такива може да получиш знания. Те не посещават културните срещи, защото са твърде заети – да бършат прах у дома, да готвят вкусни гозби и пр.
Валери обаче е от ония учители, които се стремят да дават на децата нещо много повече от знания. Те разкриват пред подрастващите широки хоризонти, развиват фантазията и мисленето, подтикват към творчество. А образованието съвсем не е само натрупване на знания. Днес като че ли школото забравя, че е място и на възпитание, и на личностно развитие. Валери е именно от тези учители, редом с които в класната стая влизат животът и светът. Това виждаме от книжката с творби на негови ученици.
Самият той е поет, който обича сам да се представя. Стиховете от първата му стихосбирка и най-новите творби, които той прочете пред публиката в Панагюрище, от една страна, показаха пътя на творческото му развитие и, от друга, изградиха представата за поет с ангажирана гражданска позиция, с поглед към действителността, минали през сърцето, с пряк изказ, увличащ читателя в мисловния и поетичния свят на твореца. Реминисценциите в тези стихове водят до съпоставки между епохите и по паисиевски, по вазовски събуждат забравените идеали, заспалото чувство за дълг. Геомилевската стилистика, Вапцаровата философия за битието възраждат чувството за дълг пред поколенията след нас, спомнят ни заветите на предците.
Литературнокритическите изследвания на Валери Иванов са плод на сериозен труд. Богатата фактология, свързана с биографията, и особено със смъртта на Щастливеца, е пречупена през философското осмисляне на предателството, насилието и на безсмъртието на човешкия дух. Юда и трийсетте сребърника, които водят до Разпятието, а то – до Възкресението, за жалките малки нашенски юди 30-те наполеона са цената на убийството на Алеко, което води до безсмъртието на този, когото днес наричаме съвестта на нацията. „Азбучният афоризмик“ в края на книгата разкрива личността на автора, защото човек е това, което прави, но и това, което харесва и цитира, за да ни припомни нравствените и духовните измерения на човешкото.
И накрая, но не на последно място, Валери Иванов е музикант. Свири на китара и на пиано, пее любими популярни песни, негови песни са получили награди на различни конкурси. Редактор е на редица книги и сборници, включително и на творчеството на деца, и на вестник „Метафора“.
„30 наполеона и Алеко Константинов“ събужда асоциации за Юда.

Красимира Василева

Иван Джамбазов и Георги Радомиров - герои на нов документален филм

Георги Радомиров по време на моноспектакъл в Панагюрище

Героите на новия документален филм заедно с творческия екип

Творческият тандем Мария Перфанова и Николай Радулов работи над филм за двамата актьори от Панагюрище – Иван Джамбазов и Георги Радомиров, съобщи в. "Време". В документалния кино очерк двамата разказват за спомените си от своите студентски години и за тяхното приятелство, което е живо до днес.
Актьорът с панагюрски корени Иван Джамбазов, който в артистичните среди е известен като Джамби и като Царят на дублажа, говори за старо Панагюрище и описва своето детство, своя род. "Те бяха занаятчии и земеделци - разказва Джамбазов. - На майка ми дядо й – дядо Луко, е бил опълченец. Имах една снимка, която загубих, но беше уникална. На нея се бяха снимали целия род, когато дядо Луко е получил първата си пенсия. На нея той е с опълченска униформа, с жена му, майка ми, която е била малко дете, вуйчо ми Никола, вуйчо ми Нейко, дядо ми, брат му, чичо Дойчо, въобще целият род."
Трейлърът към филма вече имаше своята онлайн премиера и може да го видите тук:

Идеята на авторите за филма се ражда през 2016 г., когато те се срещат с двамата за интервю. Представянето на лентата се очаква да стане до края на 2018 г.

По информация, снимки и видео на в. "Време"

Стоил Атанасов пише песен по култови стихове на Любо Джевелеков

Любо Джевелеков (с китарата) и Пламен Тетевенски (снимката е от личния му архив)

Стоил Атанасов при представянето на песента "Бохеми" по стихове на Иван Станчев

Моменти от представянето на "От икебана дървесата ги боли" в клуб "Рубаят", НДК, София

Песен по култови стихове на енигматичния и изключително талантлив музикант, художник и поет от Панагюрище Любо Джевелеков подготвя панагюрският музикант и преподавател по китара Стоил Атанасов. Той е решил да музицира в памет на Любо по ръкописа му "Аз много бързо остарях", публикуван от личната тетрадка с творби на Джевелеков. (Факсимиле от оригиналния ръкопис на творбата може да видите по-долу - б.а.)
Приживе Любо не успява да издаде своята поезия в книжно тяло, но някои от текстовете му се разпространяват апокрифно сред неговите приятели. Тетрадката му пази само няколко стихотворения. Джевелеков не записва и пълнокръвен албум. Единственият негов диск, издаден от приятелите му посмъртно, съдържа песни в негово изпълнение - част от тях авторски композици, записвани в началото на 90-те в студиото на БНР и в студио "Графити", а друга част - кавъри на безсмъртни рок-парчета, неща, които той е обичал да свири, записвани като демо направо в Младежкия клуб в Панагюрище.
Това не е първият опит на Стоил в писането на музика по творби на талантливи поети от Панагюрище. През 2015 г. той сътвори песен по стихотворението "Бохеми" на Иван Станчев, посветено "на Джорджо и купонджиите", в чиято компания е бил и самият Джевелеков. Песента Стоил представи по време на промоцията на третата поетична книга на Станчев "От икебана дървесата ги боли" в клуб "Рубаят" в НДК същата година.

Стоян Радулов за "Чат-пат културни новини"

"Това ще се запомни", спомен от Любо Джевелеков, сн. Спаска Костуркова

Повече за Любо, за песните му и за приятелите му - четете тук.

In memoriam: Напусна ни талантливият художник Александър Станчев

Като главен редактор на "Чат-пат" с голяма тъга научих и ви съобщавам, че нашият добър приятел и автор на художественото решение за главата на "Чат-пат" - талантливият панагюрски художник Александър Станчев, внезапно ни напусна. Поклонението пред личността му е на 29 март 2017 г. от 11:30 ч., в Обредния дом на Гробищния парк на Панагюрище.
Александър Станчев е възпитаник първо на художествената гимназия в София, а в периода 1979-1985 следва и в Националната художествена академия. Първата година изучава етюда при Катя Костова. Големият Иван Кирков води часовете му по рисуване и живопис. "От него съм научил много неща", споделя веднъж в интервю пред Невяна Кацарева за в. "Време" Сашо. Един семестър в часовете на неговия клас е преподавал и тогава много по-младият Светлин Русев.
Веднага след завършването, започва участията си с групата на пазарджишките художници и се включва в почти всички нейни прояви. Някои от творбите му са притежание на частни колекции в чужбина. Има страстни почитатели и в Панагюрище.
Сашо, както го наричаха приятелите му, силно обичаше родното Панагюрище и бе заклет патриот - но не от кресливите, а напротив. Скромен и деликатен, той като че ли не намираше място в днешния уродлив ден, но се прекланяше пред великите ни предци, обичаше периода на Възраждането и е автор на множество илюстрации на тема "Април `1876-та". Пред героите от Априлското въстание Александър Станчев се прекланяше от душа и сърце! Бе и талантлив портретист.
Повечето от състудентите му отдавна живеят в чужбина, но той виждаше в живота в Родината други ценности, които успяваха да го задържат тук. "Панагюрище просто ме привлича, обичам този град", споделяше приживе талантливият творец.
Сашо, ще те помним! Талантът ти бе наистина голям. Дано духът ти намери успокоение там, където се намира сега.

Стоян Радулов

Априлци в илюстрациите на Александър Станчев вижте тук.
Портрети от Александър Станчев може да видите тук.

Емануил Видински се срещна с читателите си в Панагюрище

Емануил Видински  (с китарата) и Стефан Рапонджиев в библиотеката в Панагюрище

Авторът на кратките истории от "Картографии на бягството", на романа "Места за дишане" и на стихосбирката "Par Avion" - Емануил Видински, бе на гости в Градската библиотека на Панагюрище. На 17 март 2017 г. скромната публика има възможност да се запознае с няколко от книгите на автора, да си поговори в него и заедно да споделят музика - Емануил Видински изпя две свои песни. Директорът на библиотеката Стефан Рапонджиев представи госта с кратка биография, след което прочете няколко негови стихотворения и разкази. Получи се и непринуден разговор.
„Аз обичам да си измислям, това ме възбужда в писането, съзидателното, тоталната измислица. Онова, което те кара да си стоиш в стаичката с часове и да раждаш светове“, сподели преди време Видински пред Преслав Ганев за "Площад Славейков". Добавя, че писането е необходимост и не умее да създава разкази по свое решение – сега сяда и пише. „Аз просто не мога по този начин, а това е глупаво, навярно някаква романтическа дивотия“, обяснява той.

Книгите на Емануил Видински

Емануил Ангелов Видински е роден в гр. Видин на 27.06.1978 г. Учи в Немската гимназия в София. Живее 4 години в Германия, а след завръщането си завършва специалност "Славистика и германистика" в СУ "Св. Кл. Охридски". Носител на наградата за разказ на Националния конкурс "Рашко Сугарев" (2004) и на втора награда от конкурса за кратък разказ на изд. "Балкани" и ОББ (2009). Автор на сборника с разкази "Картографии на бягството" (2005), на романа "Места за дишане" (2008) и на стихосбирката "Par Avion" (2011). Публикува свои материали във в. "Култура", сп. "Кръг", сп. "Расате", Литературен клуб. Съосновател е на хуманитарния семинар "Ъгъл" (2003-2004), редактор на музикалната страница в "Литературен вестник" "Музайка" (2005-2006), създател и редактор на поредицата "Световни романи" към ИК "Алтера" (2007). Участва в група за етно-рок поезия "Гологан". Творческите му интереси са в областта на литературата и музиката.

Емануил Видински с почитатели при срещата с тях в Панагюрище

Емануил Видински признава, че не крие влиянията, които има в творчеството си. Ще цитираме отново разговора му с Преслав Ганев:
„За мен литературата е едно общо понятие. Ако един текст, черпейки от друг текст, е станал по-добре, значи всичко е наред, чудесно – имаме два текста, които са се получили и са по някакъв начин свързани“, описва той. „Кражбата никога не ме е привличала, защото не ме удовлетворява. Моето желание не е слава на всяка цена, моето желание е удовлетворение. Обичам да измислям, да взема нещо директно е скучно“, заявява с усмивка.
Като свои „учители“ в писането очертава Пол Остър, който впримчва читателите си още с първото изречение и не ги пуска до края; Ъруин Шоу, който ги принуждава да изпитват меланхолия и носталгия и по героите му; Томас Ман от по-интелектуалните и по-трудни автори. Но, разбира се – най-вече Маркес.
„Маркес си спомням, че започнах да го чета и захвърлих книгата („Сто години самота“), защото бях шокиран как може да се пише по този начин, аз не знаех, че може да се пише така, да имаш такова въображение, толкова цветен език, да имаш толкова безскрупулно виждане към света и героите си, да нямаш никакви граници“, разказва той, а после добавя, че книгата която никога не е искал да свършва е „Любов по време на холера“. „Това е в топ 3 на световните романи за любов – коментира Видински, замисля се за кратко и пита: – интересно кои са другите два.“
Писателят обяснява, че под „повлияване“ има момента, в който потъваш в реалността на една друга книга, като в „Матрицата“, само физическото ти тяло остава в реалността. „Както е и с филмите – ти си изцяло в реалността на филмите, ти живееш в онези години, ходиш по онези улици. Понякога дори ти се струва, че миришеш тези ябълки, пури, дъжд, каквото има. След като свърши този филм и това състояние, аз изпитвам носталгия по него и си казвам – е, като го няма, аз ще си го създам. И започвам да пиша, повлиян от филм, който няма абсолютно нищо общо после с моя разказ, но настроението, което е дало начален тласък на моето писане, е дошло оттам“, разказва Видински.
Признава, че с годините писането му става все по-трудно. „Много повече спънки имам, осъзнавам къде са слабостите ми, това ме спира. Едно време ужасно си вярвах, толкова се кефех и се радвах на себе си. Това себеудоволствие сега го няма, не и опаковано по този начин. Така че съм и изгубил нещо, но като тегля чертата, повече съм спечелил от това, че изчаквах, че пишех по-бавно, неприпряно. Смятам, стилистично по-добре“, казва той.

"Чат-пат културни новини"
Снимки - от Градска библиотека "Стоян Дринов" в Панагюрище

* * *
Навътре понесени камбани
удрят се глухо
в органите на тялото
притаяват звука
безшумно отекват
в паметта на тъканите
и само ти
която разсъблече обвивката
и допря ухо до сърцевината
можеш да чуеш ехото

* * *
Ще те чакам
впита в мен
с грешни очи
и невидим поглед.

Ще те люлея
под клепачите си
с нокти обрязани
ще те докосвам.

Ще порязвам
възглавничките на пръстите си
за да е влажен
допирът.

и ще мога да завърша
всяко едно стихотворение
в теб

Стихове Емануил Видински

Съвременни български писатели: Лора Лазар

Лора Лазар е ново име в българската литература. На 05.12.2011 година на българския книжен пазар се появява първият й роман "Чашата на проклятието", определен за победител в обявения от издателство „Ера” и сайта „Аз чета” национален конкурс за криминален роман или разказ „По стъпките на Агата Кристи” в категорията Роман. Вторият роман на Лора Лазар „Грешният квартал” е публикуван от издателство „Изток - Запад” и е включен в поредицата "Magica" на издателството. На книжният пазар е в разпространение от 21.05.2012 година.
Лора Лазар е автор на пиесите „Мементо”, „Графити”, „Дом за Коледа” и „Час на класа”.
Авторката е завършила Националната гимназия по пластични изкуства и дизайн „Академик Дечко Узунов“ в град Казанлък и Софийския университет „Климент Охридски”, специалности „История” и „Философия” със специализация по "Културология".

Представяме Ви едно интервю на Лора Лазар за "Културни новини". Повод за него е вторият роман на талантливата писателка – „Грешният квартал”. Романът вече получи великолепни отзиви от професионалисти в бранша и от много читатели.

- Първият ти роман „Чашата на проклятието” получи положителни отзиви от читателите. Издателство „Ера” отпечата допълнителен тираж на книгата. Как един автор посреща успеха на първия си роман? Променя ли това  неговото отношение към писането?
- Не мисля, че публикуването на моите романи може да промени по някакъв начин нагласата ми към писане.
- Лора, новият ти роман „Грешният квартал” бе анонсиран за първи път така: „Атанас Далчев вдъхновява сериен убиец в “Грешният квартал” на Лора Лазар”. Какво те подтикна да напишеш тази книга? Какво е за теб поезията на Атанас Далчев? Какви бяха първите образи, които изникнаха пред теб, когато замисли този роман?
- Поезията на Далчев е омагьосваща. Поклон пред таланта му! Сюжетът на романа се роди за няколко часа в един жарък следобед. А първите образи бяха свързани със смъртта, мрака, зимата, студа…
- Жертвите на серийния убиец в твоя роман са хора, които са извършили сериозен грях, нарушавайки моралните норми. Има ли оправдано убийство?
- Не мога да оправдая убийството. И все пак, ние, хората сме грешници… Струва ми се, че в един криминален роман не е толкова важен актът на самото убийство, а по-скоро загадката, свързана с разкриването на убиеца.
- Ако трябва да запомним само едно нещо от книгата, какво би било то?
- Ако трябва да се запомни само един момент от книгата, то не си заслужава да се чете тогава… По-важното е читателите да усетят атмосферата на „Грешният квартал”, да съчувстват на героите, да разберат убиеца, но без да го оправдават…
- Читателите се чудят на твоята продуктивност и логично е да те запитам колко време ти отнема написването на един роман? Имаш ли някаква предварителна схема на сюжета, която следваш? Налага ли се да правиш проучвания, за да бъде достоверна информацията, която ни поднасяш?
- Написването на един роман никога не може да се планира в срокове. Някои от моите романи са писани само за месец и половина, но „Грешният квартал” бе обмислян в продължение на четири месеца.
Когато започвам да пиша, знам как ще започне и как ще завърши романът. Между двете крайности има огромна мъглявина. Най-трудната част за писане е около стотната страница. Понякога героите преобръщат подготвения от автора замисъл. Преди години четох, че Лев Толстой е изненадан от поведението на своята героиня Ана Каренина. Тогава не повярвах на думите на великия писател, но сега съм убедена, че героите могат да насочат сюжета в посоки, различни от авторовите намерения. При изграждането на образите писателят започва да разбира много по-ясно характерите и мотивите на своите герои, което предполага и нови, изненадващи на пръв поглед, техни реакции.
При написването на „Грешният квартал” не съм правила проучвания. Исках да отразя моите настроения при осмислянето на великолепните стихове на Далчев.
При „Чашата на проклятието” и „Небеса от грях” историческият материал е в основата на повествованието. Голяма част от тезите са научно проверени. Желанието ми е читателите да се докоснат до българската история, но поднесена не строго академично и изчистена от безумните интерпретации на чалга историците.
- Смяташ ли, че има някакъв бум в българската литература в момента? Преди седмици приключи Пролетният базар на книгата и редица издателства отбелязаха наличието на повишен интерес на читателите към българските автори?
- Ако има добри български автори, ще има и интерес към техните книги.
- Средно у нас се пада по една закупена книга на човек за година. Как може да се накарат българите да четат повече?
- Няма как да стане. Четящите българи постепенно ще оформят едно елитарно малцинство, неразбрано от огромната тълпа. Дано да не стигне до кошмарната ситуация от „451 градуса по Фаренхайт” на Бредбъри! Ако изчезнат книгите, ще изчезне въображението на човека, възможността му да твори свои светове и да се чувства свободен.
- Какви са бъдещите ти проекти? Няколко думи за сюжета на следващия ти роман?
- Следващият ми роман се нарича „Небеса от грях”. Ето кратка анотация…
Скучният живот на младата прокурорка Дара е преобърнат за миг в едно лятно утро. Във вилата й е открит трупът на нейния приятел Роско. Само ден преди това той е споделил с нея, че е по следите на голямо богатство. Уликите на комисар Михаил Донов, наричан Мишената, сочат към прокурорката, която е заподозряна.
За да открие убиеца на своя приятел, Дара също тръгва по следите на богатството.То принадлежи на митрополит Леонтий, който е погребан в храма на родния й град. В продължение на десетилетия НКВД и ДС следят дейността му в Америка и Австралия, а сега в търсенето на неговото богатство се намесват и представители на Българската православна църква.
Ще съумее ли младата прокурорка да изпревари всички и да открие истината за митрополит Леонтий – истина, дълбоко свързана с историята на България през ХХ век.
А изненадите за Дара ще бъдат шокиращи...
- Какъв въпрос би искала да ти бъде зададен?
- Защо цената на българските книги е същата като цената на преводната художествена литература? Отговорът за мен е неизвестен.
"Чат-пат културни новини"

Примитивист шари Бъта с блажна боя

Зевзекът се прави на разследващ журналист с дървена камера

Гарчо показва изрисуваната от него стена на реката

"Обличам един шлифер. Слагам очила, камерата на рамо и се правя, че снимам. Изкарах акъла на работниците на няколко обекта. Докато рекултивираха едно сметище, направо полудяха от притеснение. Търчат началници да ме питат кой съм и кой ми е разрешил да снимам. Като им кажа, че камерата не е истинска, се хващат за главите", хвали се Гарчо. 
Дребна жилава фигура виси на стълба в коритото на река Банска Луда Яна и рисува по бетонна стена. В ръката си държи голяма бояджийска четка, която ритмично топи в кутия с блажна боя. Преминаващи по крайречната улица жители на панагюрското село Бъта поглеждат за секунда към него и отминават.
"Гарчо пак са го хванали неговите и е влязъл в реката да рисува нова картина", коментират кибици, седнали на пейка в центъра на селото. Всъщност едва ли има улица в Бъта, на която да няма нещо изрисувано от самоукия местен художник Йордан Калагларски, известен още и като Гарчо. 67-годишният пенсионер през последните 7 години е изписал всяка свободна площ, гаражна врата, електрически стълб или контейнер за отпадъци в селото. Не знае броя на творенията си, но при всички случаи са стотици. Няма и как да ги сметне, защото навикът му е да замаже вече изписана площ и върху нея да изрисува нещо Друго. Бай Йордан никога не е учил за художник, а е завършил само местното основно училище. До пенсионирането си работил като прикачвач, багерист, шофьор и идея си нямал от рисуване.
"Като се пенсионирах, нещо започна да ме напира отвътре. Рисуваше ми се и започнах", разказва той. Спомня си, че първия опит направил върху ламаринена цистерна, на която изрисувал възрожденска къща. В онези години покойната му вече съпруга нямала нищо против новите му занимания, стига да е свършил работата си вкъщи. Бътовчани пък научили за новото хоби на съселянина си, когато за първи път влязъл в реката, за да изрисува два щъркела.
"Данчо, какво правиш? Стига си хабил боята", подвиквали тогава жители на селото. Бай Йордан обаче не спрял. В продължение на две години изрисувал няколко моста и бетонната стена на реката. "Мерил съм я - 225 крачки", смее се самоукият художник.
Той кръстил изрисуваната стена "Шипка" 6. Като свършил с реката, Гарчо започнал да рисува по свободните площи из селото. Скептичните първоначално жители все повече започнали да харесват заниманията му. Стигнало се дотам да започнат сами да го канят да им нарисува по нещо. С времето славата му се разнесла и започнал да получава предложения да рисува и в Панагюрище. Гарчо не отказвал. Обикновено сам предлагал мотивите. Идеите си понякога вземал от вестници и списания.
" Като видя празно място, цяла нощ не мога да заспя, докато не измисля какво ще изрисувам", признава самоукият творец. Въпреки че не е учил, е наясно, че във всяка рисунка трябва да има симетрия, и затова често ползва живи модели. Когато започнал да рисува любимите му животни, отишъл до стадо с крави и с рулетка измерил пропорциите им. Козите пък направо ги затискал до стената, която ще рисува, и очертавал контура им. Всичките си картини започва, като първоначално с парче керемида или тебешир прави контурите на персонажите. " Бях решил да нарисувам на
реката хоро с девет фигури. Ама да е като истинско. Но като не бях рисувал хора? Облегнах се с гръб на стената и протегнах едната си ръка. С другата се очертах. След това застанах в друга поза и пак се очертах. Така нагласих и деветте играчи от хорото. След това беше лесно да ги оцветя", обяснява техниката си бай Йордан. Той винаги рисувал с обикновена блажна боя. Започнал с наличната, която имал в дома си. Впоследствие хората от селото сами започнали да му носят остатъците си от боя след ремонт.
„С един литър боя изрисувам около два квадрата площ. Дори и да се наложи да купя една-две кутии, не е чак толкова скъпо. Нямам претенции и към четките. Рисувам си с обикновени бояджийски. Друго не ползвам. Най-много обичам да рисувам възрожденски къщи, манастири и животни", признава той.
С годините самоукият майстор е започнал да набляга на качеството. Рисува по не повече от 2-3 часа на ден. Все по-критичен е към себе си, затова все замазва предишни рисунки, за да направи нови. Докато показва изрисуваната крава на гаражната си врата, обяснява, че това е 24-ата поред творба, която краси металната му порта. "Още не е завършена. Сега е само крава, но ще се появи и човек. Може и друго. Още не съм решил", замислено реди пенсионерът. Често рисунките му са съпроводени със странни, шеговити надписи. Над собствения му гараж с кравата например пише: "Всеки ден не е Великден." С времето част от рисунките му са започнали да се заличават и художникът се е замислил за нови теми. Началото на творческия му сезон започва със затоплянето на времето.
В Бъта и околностите е известен не само като художник, но и като непоправим зевзек и имитатор. На достъпната откъм улицата стена на къщата му виси цял наръч апетитни луканки. Забелязват се още отдалече. Те обаче не стават за ядене, защото са направени от боядисан маркуч. " Нарочно съм ги сложил. За шега. Ако някой иска да си хапне, да заповяда", смее се от сърце бай Йордан.

Йордан Калагларски - Гарчо

Любимият му номер е да се прави на разследващ журналист. От дърво си е направил макет на видеокамера. Боядисал я в черно, сложил истинска видеокасета отстрани и надписи. Отдалече човек няма как да познае, че не е истинска.
За да прави номерата си, той е събрал цял сандък с различни костюми, перуки и други атрибути.
Правил се е на млада булка, която кърми дете край пътя. Слагал е жълта мигаща лампа на главата си, докато чисти сняг. Имитирал е Лепа Брена. Любимото му е да имитира Чарли Чаплин.
"Йордан участва във всяко селско тържество. Ако сме забравили да го поканим, той сам пристига с готов номер", признава председателката на читалището в Бъта Гита Деянова.
"На хората им трябва смях, защото са заринати от проблеми. А и ми доставя удоволствие да правя маймунджилъци", признава бай Йордан. Той не крие, че не всеки приема шегите му. По тази причина се отказал да се прави и на умрял. Бил намислил да изплаши свой приятел, но му дошло наум, че човекът може да получи инфаркт от неочакваната среща с мъртвец.
Въпреки възрастта си няма намерение да се отказва от хобитата си. Има подкрепата на децата си. Дъщерята на самоукия художник е уредник на читалищната библиотека в селото, а синът му живее в Панагюрище. В Бъта пък са доволни, че Гарчо прославя селото им.
Текст Любо Илков, източник БТА, снимки Стоян Радулов, „Чат-пат”

Вижте още

МИКЕЛАНДЖЕЛО ОТ БЪТА НЯМА РАВЕН НА СЕБЕ СИ 

ФИЛМЪТ  "БЪТА - СЕЛОТО НА ЧЕШИТИТЕ" 

НЕНО СТОЙКОВСКИ - НЕСТИНАР ПО САТИРИЧНАТА ЖАРАВА

ЧЕТЕТЕ ПОРЕДИЦАТА "ПАНАГЮРСКИ КОДОШИ - ПРИКАЗКИ БЕЗ КРАЙ"