 |
| От ляво на дясно: Иван Колев - Колчака, Лука Карайлев и Георги Милков |
 |
| Стефан Петришки (в ляво) и Иван Радулов (в дясно) |
 |
| Иван Колев - Колчака и Георги Кесов |
Убедете се сами! Ето, на една от снимките, на фона на Маньово бърдо е увековечен не кой да е, а самият райхсфюрер, ръководителят на страховитото Гестапо и имперският командващ Резервната армия Хайнрих Химлер. На други от фотографиите пък са експонирани образите на някакви неразпознаваеми (на първо време) съветски генерали и немски фрицове.
дрънка! Разбулването на загадката обещаваше да изведе откритието ни на гребена на световните топ-новини и да присвои на Панагюрище славата на Техеран, Ялта и Потсдам!
Нямаше как да не потрием доволно ръце и да не се заемем с разбулването на мистерията. На първо място трябваше да определим датировката на събитието, тъй като от снимките не ставаше ясно дали въпросната среща се е състояла по времето, когато противниците са били все още съюзници, т.е. - при подписване на пакта Молотов – Рибентроп, или пък към края на войната, когато вече са били сграбчени за гушите като страховити годзили. Това щеше да ни помогне да предположим какво точно е договаряно – подялба на анексирани територии или взаимно изгоден сепаративен мир.
Надушили апетитната следа, хрътките ни се втурнаха стремглаво по нея, но… Тайната падна твърде бързо, тъй като на една от поизбелелите снимки внезапно разпознахме един до болка познат образ - този на покойния вече председател на читалището Лука Карайлев.
Пустият му Лука! Не казваме, че на него му липсваха качества да бъде първокласен парламентьор при всякакви световни конфликти, но… Възрастта му никак не се връзваше с
периода на конкретния военен театър.
От тук нататък разплитането на мистерията бе повече от лесно - оказа се още, че величественият Химлер от снимката въобще не е Химлер а фелдмаршал фон Крафт. И то не той самият, а неговият сценичен персонаж, представен
от панагюрския самодеен актьор Иван Колев – Колчака в пиесата на Сергей Смирнов „Хора, които съм виждал”.
Зад униформата на съветския генерал Шевченко още по-лесно бе разпознат прословутият „Глас на Панагюрише” – Стефан Петришки, а зад тази на страховития гестаповец – познатият на всеки що-годе възрастен панагюрец Георги Кесов (вуйчо Гого). И още – Иван Радулов, маски-
ран като капитан Громов, както и братята Лука и Георги Милкови, представящи се като... все едно като кого.
По-важното в случая бе, че сензацията, към която се втурнахме, се сгромоляса като Световния търговски център след варварския атентат на Алкайда. Жалко! И „Чат-пат” и Панагюрище се разминаха със световната слава, но....
Само миг по-късно установихме, че сензация все пак има. И то не по-малко шеметна и куриозна. Защото какво друго, ако не смайващ факт е откритието ни, че преди повече от 40 години в панагюрското читалище е кипял истински театрален живот. И то какъв живот! – както би възкликнал поетът.
Представете си само – за разлика от днес през миналия век, тоест още през отминалото хилядолетие пред претъпкания с публика салон читалищните самодейци са представяли по не по-малко от две постановки на сезон. „Иван Шишман”, „Прокурорът”, "От много любов”, „Тайни”, „Таня”, „Краят остава за вас” – това са само малка част от пиесите, записани в репертоара на нашия самороден театър. А към тях би трябвало да се добавят и няколкото оперети, както и една безкрайна поредица от тържествени спектакли, концерти и рецитали, подслаждали душите на целокупното гражданство.
Театър в Панагюрище!
Боже, Боже! Кой би могъл да си представи подобно чудо днес?
При това всички онези спектакли са били подготвяни с невероятен хъс и с толкова любов, че на актьорското майсторство, интерпретирано от така наречените самодейци, са могли да завидят и най-утвърдените професионални театри. Нека споменем като доказателство на гореказаното фактът, че само за представянето си на IV-я Републикански фестивал в Благоевград през 1974 г. всички участници в споменатата пиеса са придобили право да запишат ВИТИЗ (днешния НАТФИЗ) без конкурсен изпит. Във ВИТИЗ! Там, където тогава се
влизаше едва ли не през иглени уши!
Любопитното е обаче, че нито един от възнаградените с това право не се е възползвал от него. За какво им е трябвало? Та те и без ВИТИЗ са си били достатъчно добри, искани, обичани и горещо аплодирани от претенциозната ни публика.
О, минало!
О, незабравимо!
О , жалко наше съвремие!
Какви ли неведоми сили те промениха така, че вече дори не си спомняме за едно от най-стойностните ни духовни съкровища?
- Читалището светеше по-цяла нощ – спомня си просълзен Стефан Петришки. – Репетирахме до премала... Това беше възрожденски труд. И никой нищо не ни е заплащал. Но аплодисментите на публиката!.... А коментарите през следващите дни?... Получавахме въз-
можно най-добрата отплата – любовта на хората... Къде изчезна всичко това?... Вярно е, че телевизията промени бита на хората, но нима един турски сериал ни носи повече наслада?...
Разказва ли, разказва бай Стефан, разкъсван между сладките си спомени и горчивата носталгия. И не може да се начуди как така самодейният театър се е споминал и май-май се
готви да сподели съдбата на динозаврите. И че вместо него на най-младото ни поколение, на бъдещето на България, се предлагат само какофонията на дискотеките, маанетата на кръчмарската чалга и емоциите от среднощното порно.
В такъв случай, на какво бъдеще се надяваме всъщност?
Театрален хроникьор Явор Трепетликов
(в. "Чат-пат", бр. 13, 2012 г.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар