"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Новогодишна приказка от Ангел Каралийчев

Ти знаеш ли оная малка къщурка с книжното прозорче? Тя се намира накрай града, до самия път, който навлиза в гората. Насреща е високият комин на книжната фабрика. Цял ден този комин изкарва гъсти кълба дим. Ще попиташ: защо на прозорчето наместо стъкло са опънали бяла книга? Защото една немирна детска ръка тупна стъклото със снежна топка и го строши. Ако идеш в тая къщурка и почукаш на пътната врата, никой няма да ти отвори, но ще чуеш един ясен глас на момиче:
— Кой хлопа, моля?
Това е гласът на Калинка. Тя е петгодишно момиченце. Подир малко ще прогърми и един дебел мъжни глас:
— Хей, кой си ти? Ако си мечка, да се махаш, защото ще те заколя със сабята си!
Този пък е гласът на тригодишния Крум — братчето на Калинка. Той е мъничък, едвам приказва, бърка думите, но гласът му е страшно надебелял. Представи си, този Крум, наместо да пие вода — яде сняг. Простинал е хубавичко и сега буха здравата. Ще попиташ — нямат ли майка тези деца? Имат майка, много добра майка си имат, но тя е работничка в книжната фабрика. От зори до мрак се труди, печели пари, за да купува на децата си хляб, дрешки, дърва.
Сега ще ти разкажа какво се случи с Калинка и Крум срещу Нова година. Следобед, когато майка им тръгна към фабриката, заръча:
— Мирно да стоите! Да не се боричкате, да не изядете всичкия хляб и да не изгорите всичките дърва, защото други нямаме. Утре цял ден ще мръзнем, ако ги изгорите. Довечера, като се върна, ще ви донеса по едно кравайче и една голяма бяла книга. На нея ще нарисуваме дядо Мраз как пристига с шейна. Довиждане, деца!
— Довиждане, мамчице! — извикаха двете деца и затвориха вратата.
Щом заглъхнаха стъпките на майката, децата се втурнаха към печката. Отвориха вратичката й, клекнаха и почнаха да пъхат вътре дървата, които майка им беше приготвила за Коледа. Натихака вътре всичките дръвчета. Печката грозно забумтя и светна. Стана много горещо. Децата разтвориха вратите и прозореца. Нахлу зимният студ. подир един час, когато дървата изгоряха — стаята изведнъж изстина, защото децата не се сетиха навреме да затворят вратата и книжното прозорче.
— Когато се върне мама довечера, ще ни пребие — замислено проговори Калинка. — Какво да правим сега? Искаш ли да отидем в гората и да съберем сухи дръвца?
— Искам! — отговори важно Крум.
Облякоха си дебелите дрехи. Калинка завърза Круповите уши с един вълнен шал. След туй грабна кошчето за дърва, хвана Крума за ръката и го поведе. Беше още видело, когато навлязоха в гората. Отлъчиха се по пътя. С голяма мъка почнаха да събират сухи клончета. Додето напълнят кошчето — настана вечер. Мразовитият вятър залюля дърветата и започна да ги засипва със сняг.
— Олеле, како, една снежинка влезе в окото ми, не мога да виждам.
— Няма нищо, какиното момче — извика Калинка и обърса окото на Крума с престилката си. — Върви сега подире ми, да излезем на пътя, че затъмняхме.
Закрачиха двете деца, но наместо да поемат към широкия път, те навлязоха още по-дълбоко в гората. Затънаха до гърди в сняг. Почнаха да викат за помощ. Юначният Крум ревна. Страх го беше и от снега, и от вятъра, и от дърветата.
— Не плачи, миличко, защото, ако вълкът те чуе, ще дойде при нас и ще ни изяде.
Като чу тия думи, Крум, наместо да млъкне, ревна още по-силно.
— Кой плаче в тая самотна гора — извика някой зад дърветата.
Крум млъкна изведнъж. Двете деца се ослушаха и чуха песен на звънчета. Обърнаха се и що да видят: между дърветата тичат два бели коня. На челата им светят звезди, а копитата им — сребърне. Тия два коня теглят една шейна, накамарена с дърва. Върху дървата седнал един старец с бяла брада и голям калпак, цалият засипан със сняг. Същински дядо Мраз.
— Кои сте вие? — попита старецът, като стигна при децата и спря конете.
— Ние сме Калинка и Крум.
— Ами що щете в гората по туй време?
— Дойдохме да съберем сухи дръвца.
— Дръвца ли? Я се качвайте на шейната!
И брадатият старец пое най-напред Крума, сетне Калинка. Намести ги на коленете си. Загърна ги хубаво с кожуха си и подкара конете. Запяха отново звънчетата.
Когато стигнаха до малката къщурка с книжното прозорче, старецът спря шейната. Сне полека двете премръзнали деца и ги заведе в къщи. Сетне се запретна и стовари всичките дърва от шейната в двора. Децата просто не вярваха на очите си, че имат толкова много дърва. Като свърши тая работа, старецът с дългата брада влезе в къщи, наведе се, челуна двете деца по челата и си отиде. Калинка и Крум чуха само как полекичка заглъхна песента на звънчетата.
Късно вечерта се върна майката. Децата я посрещнаха на прага.
— Мамчице, видя ли дървата?
— Видях ги, пиленца. Тая зима няма да мръзнете. Господ здраве да дава на дяда ви Горана от Дълбок дол. Обеща ми човекът и си сдържа думата.
— Имаш грешка, мамо, тези дърва ги докара дядо Мраз с шейна. Два големи бели коня теглеха шейната — извика Калинка.
— На челата им имаше звезди — обади се и Крум със своя пресипнал дебел глас.
— Защо ти е толкова пресипнал гласът? — попита майката. — Сякаш цял ден си бил в гората. Завторете вратата. Елата сега да си получите кравайчетата. като ги изядете, ще ми нарисувате този дядо Мраз, дето ни е докарал дървата. Искам и аз да го видя. Може пък да прилича на дяда ви Горана…
____________________________

Ангел Каралийчев, 1935 г.
Ангел Каралийчев е роден на 21 август 1902 в гр. Стражица, обл. Велико Търново. Писателската му дейност започва, когато е на 17 години. Следва химия в Софийския университет, завършва дипломация в Свободния университет в София (1928). Работи като редактор във в. "Кооперативна просвета" (1932-1944), изд. "Народна младеж" (1947-1952), в. "Литературен фронт" (1952-1953), изд. "Български писател" (1952-1969). Започва да публикува през 1919 г. Сътрудничи на сп. "Нов път", "Червен смях", "Чернозем" и др. След известния разрив на "новопътци" с Г. Бакалов от 1925 г. публикува в сп. "Златорог", "Българска мисъл", "Венец", "Детска радост", "Светулка", "Кооперативна просвета" и др. Пише разкази, пътеписи, приказки, както и авторизирани приказки и легенди от българския и чуждестранния фолклор. Автор е на книгите с разкази "Ръж" (1925), "Жълтици" (1926), "Имане" (1927), "Сребърна ръкойка" (1935), както и на десетки книги за деца и юноши: "Ането" (1938), "Тошко Африкански" (1940), "Житената питка" (1948). Умира на 14 декември 1972 г. в София.

Няма коментари:

Публикуване на коментар