 |
| Емануил Видински (с китарата) и Стефан Рапонджиев в библиотеката в Панагюрище |
„Аз обичам да си измислям, това ме възбужда в писането, съзидателното, тоталната измислица. Онова, което те кара да си стоиш в стаичката с часове и да раждаш светове“, сподели преди време Видински пред Преслав Ганев за "Площад Славейков". Добавя, че писането е необходимост и не умее да създава разкази по свое решение – сега сяда и пише. „Аз просто не мога по този начин, а това е глупаво, навярно някаква романтическа дивотия“, обяснява той.
 |
| Книгите на Емануил Видински |
 |
| Емануил Видински с почитатели при срещата с тях в Панагюрище |
„За мен литературата е едно общо понятие. Ако един текст, черпейки от друг текст, е станал по-добре, значи всичко е наред, чудесно – имаме два текста, които са се получили и са по някакъв начин свързани“, описва той. „Кражбата никога не ме е привличала, защото не ме удовлетворява. Моето желание не е слава на всяка цена, моето желание е удовлетворение. Обичам да измислям, да взема нещо директно е скучно“, заявява с усмивка.
Като свои „учители“ в писането очертава Пол Остър, който впримчва читателите си още с първото изречение и не ги пуска до края; Ъруин Шоу, който ги принуждава да изпитват меланхолия и носталгия и по героите му; Томас Ман от по-интелектуалните и по-трудни автори. Но, разбира се – най-вече Маркес.
„Маркес си спомням, че започнах да го чета и захвърлих книгата („Сто години самота“), защото бях шокиран как може да се пише по този начин, аз не знаех, че може да се пише така, да имаш такова въображение, толкова цветен език, да имаш толкова безскрупулно виждане към света и героите си, да нямаш никакви граници“, разказва той, а после добавя, че книгата която никога не е искал да свършва е „Любов по време на холера“. „Това е в топ 3 на световните романи за любов – коментира Видински, замисля се за кратко и пита: – интересно кои са другите два.“
Писателят обяснява, че под „повлияване“ има момента, в който потъваш в реалността на една друга книга, като в „Матрицата“, само физическото ти тяло остава в реалността. „Както е и с филмите – ти си изцяло в реалността на филмите, ти живееш в онези години, ходиш по онези улици. Понякога дори ти се струва, че миришеш тези ябълки, пури, дъжд, каквото има. След като свърши този филм и това състояние, аз изпитвам носталгия по него и си казвам – е, като го няма, аз ще си го създам. И започвам да пиша, повлиян от филм, който няма абсолютно нищо общо после с моя разказ, но настроението, което е дало начален тласък на моето писане, е дошло оттам“, разказва Видински.
Признава, че с годините писането му става все по-трудно. „Много повече спънки имам, осъзнавам къде са слабостите ми, това ме спира. Едно време ужасно си вярвах, толкова се кефех и се радвах на себе си. Това себеудоволствие сега го няма, не и опаковано по този начин. Така че съм и изгубил нещо, но като тегля чертата, повече съм спечелил от това, че изчаквах, че пишех по-бавно, неприпряно. Смятам, стилистично по-добре“, казва той.
"Чат-пат културни новини"
Снимки - от Градска библиотека "Стоян Дринов" в Панагюрище
* * *
Навътре понесени камбани
удрят се глухо
в органите на тялото
притаяват звука
безшумно отекват
в паметта на тъканите
и само ти
която разсъблече обвивката
и допря ухо до сърцевината
можеш да чуеш ехото
* * *
Ще те чакам
впита в мен
с грешни очи
и невидим поглед.
Ще те люлея
под клепачите си
с нокти обрязани
ще те докосвам.
Ще порязвам
възглавничките на пръстите си
за да е влажен
допирът.
и ще мога да завърша
всяко едно стихотворение
в теб
Стихове Емануил Видински
Няма коментари:
Публикуване на коментар