армия”.
Това не е игра на театър, на която респектиращо зрелият режисьор вероятно се е „наиграл” в по-предишни времена, това е истински премерено театрално случване, в което не само лексикта е класична, стремяща се не да деконструира, а с честни и трудни усилия да конструира по-добри светове на свобода и простор на творчеството. В заложеностите на драматургичния
текст, но и чрез живата работа на актьорите от разни поколения – от дебютантите, до доайените (без да забравяме и преобладаващата зрялост между тях) – всеки изстрадва кръста си, било в личен, било в обществен план, за да зазвучи чрез споменатата цялост нефанфарно оптимистичното убеждение, че по българско нещата могат да се получават по-добре. И че това зависи от определени лични усилия, в които всеки може да захване и да оживотвори своята роля като част от една по-съвършена човешка съборност. Звуковата картина е с дълбинно Кукузелеви послания, кореспондиращи с категоричната реторика на Хилендарския монах, с иконописната и стилизирано-дърворезбена визуалност, в която са заложени препратки към общинскост и демократични процедури; но и с по-светската македонска песенна традиция, преливаща в съвсем модерно решени мизансцени, в които е утвърдено майсторството и градителството, въпреки трагичните изпитания. Дълбокото ми убеждение е, че този спектакъл следва да бъде видян от всички студенти, а не само от хуманитаристите, дебатиращи измеренията на властта и на културата; и не само от феминистките, дискутиращи върху правото на аборт, например. За учениците, не само от столицата, но и за техните учители (колкото са останали истински), също би било празник подобно съпреживяване.
Румен Спасов, източник auditorium.art.bg
