 |
| Неда Антонова |
Неда Антонова е родена в с. Николаево, Плевенска област. Завършила е Института за култура в Ленинград /сега Санкт Петербург/. Работила е като журналист, а по-късно и като редактор в художествената редакция на Военно издателство. Дебютира със стихосбирката "Повторими неща", после се посвещава на исторически роман: "Войната свърши в четвъртък", "Не умирай вместо мен", "Ангела", "Приют за щастливи. Пише и проза за юноши: "Обичам те, вълк", "Вълк на покрива", "Разбивачи на касички". Нейни са и романите "Три кита в аквариума", "Лобният път на сърцето", "Надали", "Полугол и полугола". Автор е и на трилогията "Вино и молитви", "Вино и оръжия", "Вино и чудеса". Пише и пиеси, които се играят с упех: "И слезе Господ на земята" е поставена в Театъра на армията, "Гълъб за сърдечни послания" и "Звезда от последна величина" - в Телевизионния театър, "Асен, убиецът на Иванко" (2011). Някои от романите й са преведени на френски, руски, чешки и полски език.
Неда Антонова: Съществителното българин е "глагол"...
Или защо пиенето на вино е национален празник на душата
Първата ти книга е стихосбирка. Защо след нея изведнъж реши да пишеш романи?
Ако имаме предвид издадените текстове, да. А иначе първата ми написана, макар и непубликувана книга, е повест, която за самочувствие наричах роман. Стихотворението и романът са различни като половете. Ако едното е звезден миг, божествен проблясък в сумрака на ежедневието или вик на отлитащ жерав, другото е ежедневна каторга, самотно приключение, паралелна вселена, населена със тебеподобни, където задълго намираш убежище. От опитни хора съм чувала, че да пишеш проза, е като да се напиеш или да се надрусаш. Романът винаги е в състояние да те отведе там, където искаш, но където никога не би могъл да бъдеш в действителност. Той те сродява с целия свят – с живи и мъртви. Дава ти възможност да направиш от себе си всичко, което поискаш: херцогиня, кон или ябълка… И полетът ти трае дълго…
Докато накрая разбереш, че си летял насън.
Каква е историята на тази повест и защо не е издадена?
Причината е банална. Всичко се случва в паметната година, когато излетя Гагарин. Ние с Ив. Ан. сме учители в дуловското село Вокил. Живеем в пристройка към училището, два пъти в седмицата ходим пеш в съседното село за хляб, но и два пъти седмично гледаме кино. През лятото филмът се прожектира върху стената на кметството, а публиката седи на тревата в общинския двор. През зимата единственото що-годе просторно и отоплено помещение, достъпно за култура, е краварникът на текезесето. За екран – варосаната стена. Носим си столове от къщи, сядаме в предната част, зад нас животните преживят, мучат, отдават се шумно на естествените си нужди, но ние сме загърбили битието и жадно поемаме талазите на изкуството… Цяла зима. Там някъде ще ми е щукнала мисълта, че повече не ми се живее така, че точно в това село, точно сред тези мили хора, които знаеха по две-три български думи, но винаги ни почитаха с баклава на байрама, може да се живее и по друг начин. И скоро - трогателно-непоколебима в увереността си, че знам начина - взех да си записвам разни хрумки, мечти-идеи и изречения: за това село, за тези хора и за нас с Ив. Ан. След година и нещо занесох една зелена папка на Петър Алипиев във Варненското издателство. Още помня изумения му тъмен поглед: ”Млада, здрава, деца, мъж, професия…И вместо да живее, тя седнала да ми пише романи…”
Следвах съвета му доста години. Стараех се да живея. Когато социализмът от зрял взе да става още по-зрял и да клони към загниване, а истината за собствения ни живот и за живота на децата ни вече не можеше да се преглъща без разредител… Да, тогава започна спасяването поединично. Някои го правехме чрез текстове.
Първите ти романи са свързани с исторически събития…
По онова време повикът на партията гласеше: „Повече сред народа, по-близо до живота!”. Имаше пишещи хора, които не без основание решиха, че и преди 1944 г. по българските земи е имало живот и, като пожелаха да бъдат по-близко до него, нагазиха в историята. И се нароиха томове – като тухли – в сухата зидария на социалистическия реализъм…
Е, и твоите са доста обемисти!
Щото прилагам теоремата на Шенън: за да си сигурен, че излъчваната информация е достатъчна, в нея трябва да има излишък. Дори, когато е историческа.
И ти бе убедена, че на тебе - като жена - най ти приляга да разнищваш въпросите на войната: Сръбско-българската, Балканската…
Сигурно знаеш, че при всеки от нас кучето е заровено на различно място. При мене например – в детството. Известно е, че първите седем години, подобно семенцето на дървото, съдържат всички наши бъдещи клони и гнезда. Пра-прадядо, загинал на Три уши („Българийо, за тебе те умряха…); прадядо - пехотинец в Балканската война („Кой жив, кой умрял – стигнааме Люлебулгаз”), дядо – кавалерист в Първата световна („Райно, джанам, черни коне, жълти юзди...”), баща – артилерист във Втората световна (Унгария, град Надканижа)… А на село зимите са дълги и комшийските събирания – чести. Па са спомени, па са хвалби, па измислици, па въздишки… После пеят. Де пеят, де подсмърчат и се бършат с ръкав… Запомних Войната като Приказка и Празник. Като Мит и Балада. Като сцена за изява на мъжа и арена, на която моите предци не признаваха загуба, каквото и да твърдеше историята.
Неизвестно защо, но с най-голямо любопитство слушах преразказите за събитията от Сръбско-българската война. По-късно документите подкрепиха долавяното от интуицията: единствената победна война на Третото Българско царство и единствената, в която България излиза срещу противника с а м а, без да разчита на пактове, коалиции, съюзи и съглашения… Чак тогава разбрах защо, когато фактите говорят, боговете мълчат... Ами защото боговете говорят чрез фактите.
Писала си и за юноши – три книги с общи герои. Дали ги четат днешните тинейджъри?
Едва ли. По-скоро – не. През осемдесетте години, когато една от тях („Фантазия за първата любов”) се появи на книжния пазар, тогавашните юноши все още имаха смътна нужда да научат нещо повече за любовта, за смисъла на думите и други важни съставки на живота… Опитах се да им го кажа. Сега не бих го направила. Днешните млади хора научават всичко за любовта, много преди да са получили първия си документ за самоличност. Те така стръвно поглъщат интимното познание, че ме е страх да не изчерпат преждевременно съкровището, което представлява романтичното човешко общуване.
Но в едно съм сигурна: всяко поколение има своя вид любов. Това, че ние, людете от миналия век! – не знаем и дори не подозираме начините, по които днешните млади хора се обичат, не пречи на любовта им да съществува и да прави щастливи онези, които я споделят.
След толкова боравене с личности и събития от историята, каква е твоята представа за българина?
Каквото и да кажа, то няма да се отнася за българина въобще. То ще е за тебе, за мене, за децата ни, за четящия тези редове. Защото всеки от нас – подобно океанската капка – съдържа цялата участ на своето племе. Българинът – и през вековете, и днес – не е нито по-добър, нито по-лош от своите съвременници по света. Или както казва Никола Джанков – прекръстил се на Нико Камелис*: „Най-тежкият грях на чиляка е да подозира своя народ в ничтожност! Изкупление няма!”
Понякога обаче ми се струва, че съществителното „българин” е глагол. Единственият в нашия език, който съществува само в едно граматическо време: бъдеще предварително в миналото – „Щях да съм…”, „Ако не беше турското робство, ние щяхме да сме е-хеее…”, „Ако тогава не бях изпуснал влака, сега щях да съм о-хоо…” Щял си, ама не си. Ама не съм. Ама не сме. Дано идващите след нас да са!
Думата вино често присъсва в заглавията ти: „Вино и молитви”, „Вино и сафари”, „Вино и чудеса“, да не би да си поклонничка на Бакхус?
Виното не е просто питие, то е духовен атрибут и метафора на Божията кръв, то обагря в леко тръпчив вкус ритуалния живот на българина от раждането до гроба. Виното ни свързва с надбитийното, превръщайки се в символ на особена духовност. Виноделието в бита на българина е нещо като шевицата в живота на българката. То е продукт на личен стил и творчество. В годините, когато вече нямаха земя и стока, мъжете от родното ми село се хвалеха с виното си. И не добрите пиячи печелеха в състезанието за престиж, а майсторите на уханните вина-букети. И пак в онези години един иначе сериозен и достоен мъж, в желанието си да постигне оня тъмен и мистичен цвят на своето вино, бе погазил традицията, прибавяйки към гроздето узрели чепки от черен бъз. Тайната бе разкрита и квалифицирана като престъпление против почтеността на винотворчеството, а човекът – счетоводител на селкоопа – бе отлъчен от мъжкото общество. Или, както казва полковникът от търговското разузнаване Иван Белов*: „Пиенето на вино е национален празник на душата”.
Какви книги четеш?
Естествено е всеки автор да предпочита книги, които никога не би могъл да напише. Колкото до мене, харесвам писатели, съзвучни с времето си и съчувствам на онези, които са го изпреварили. Предполагам, че е доста тягостно занимание да седиш някъде и да чакаш времето ти да те настигне. Някои го дочакват легнали. Но тревата над главите им заглушава стъпките и те така и не разбират, че времето им е дошло.
Във „Вино и сафари” казваш: „Има хиляди начини човек да преживее живота си и никой от тях не е окончателно погрешен.”
Сигурно е ставало дума за преодоляване на първородното ни чувство за грях и вина.
Бъдещата ти книга е за царица Елеонора – завръщаш се отново към историческата тема...
„Царица Елеонора Българска” не е исторически текст, още по-малко биографичен. Мисля го като разказ за това, с какво ни овъзмездява съдбата, когато ни е лишила от любов. Но не на принципа „Богатите също плачат”. Подходът е друг: „Любовта е сезон, а всичко останало е климат.”
Пишеш за смъртта със симпатия…
Така е. Баба казваше: „Да не знае кучето, че те е страх.”
_________________________________________
* Герой от романа на Неда Антонова „Ангела”.
* Герой от романа на Неда Антонова „Вино и молитви”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар