 |
| Георги Гемиджиев, сн. Ст. Радулов |
На 25 октомври 2012 г. той посрещна с достойнство своята 70-годишнина, но не дочака 71-вия си рожден ден.
Довиждане завинаги, приятелю! Поклон!
Затова днес "Чат-пат" ви представя откъсът, посветен на Георги Гемиджиев, който е част от книгата на Димитър Дънеков (Стефанов) "Дойдох, видях!..." - антологичната хроника на литературното братство на Панагюрище. Впрочем, самият Георги активно подпомага със събирането на факти издаването на книгата.
Георги
„В кръжока пристъпих през 1975-а. – признава си Георги, - когато се включих в подготовката по издаването на втория му сборник – „Топчето пукна”. После прекъсвах, но ето ме, че пак съм тук. До ден днешен…”
Истина е – поне през последните 10-12 години Георги е неизменно сред нас, но по-важното е, че е винаги готов да застане там, където би могъл да бъде полезен. Включително и в събирането на архивните материали за тази книга.
Необичайното при него е, че е филолог по образование (завършил е „Българска филология” в Софийския университет), а като се вгледа човек в творчеството му, е готов да се закълне, че си има работа с мастит историк.
Странно е, но не и за тези, които го познават. Достатъчно е да види човек домашната му библиотека – тя е претъпкана с книги, стотици на брой. Но книги прочетени в дълбочина – забелязва се веднага, когато се подхване разговор, за която и да е от тях.
А страстта към историческите изследвания се дължи вероятно на болезненото му родолюбие. Подразбира се от тематиката на статиите му за Манчо Джуджев (сп. „Духовна култура), за Марин Дринов (Юбилеен сборник на БАН – 2010), за Стоян Костурков (Юбилеен сборник „Клио” на фондация „АретеФол” – 2008), за Панагюрище и Рилския манастир (Сборник на БАН „Културното наследство на Рилския манастир” – 2011), както и от цялата поредица писания в издаваната от Градския исторически музей серия от бюлетини „Панагюрска летопис”.
Към тази „скука” могат да се добавят още организираните пак от него фотодокументални изложби за Никола Белопитов, Възраждането, Старо Панагюрище, Панагюрските кметове след Освобождението, Алеята на славата… Истинският шемет обаче настъпва с изброяването на книгите му: „Панагюрската община от Освобождението до Съединението” (2005), „Никола Белопитов и приятели” (в съавторство с проф. Панчо Дундаров – 2006), „Поглед върху историческите места на Панагюрище” – пътеводител (2006), „Лирика” (стихосбирка, 2006), „Магията на изкуствата” (2006), „Панагюрци – вчера и
днес” - в две книги (2007 и 2008) в съавторство с проф. Лука Кръстев и Павлина Вайсилова, „История на Панагюрище от Освобождението до 1944 г.” (2009) и албум „60 години ансамбъл „Ралчо Сапунджиев” (2011) в съавторство с Цвятко Ценов и Иван Нинов.
На мен лично никак не ми чудно, че за цялата си тази работа Георги е носител на орден „Кирил и Методий” – първа степен, и на три почетни значки за заслуги към гр. Панагюрище (от ОбА, от Ротари клуб и от НДСВ), както и юбилеен медал „Георги Димитров”, златна значка „Вечна дружба” за заслуги към гр. Пятигорск,
медали и значки от конгресите на Българската култура и някогашното движение за Българосъветска дружба. Заслужени са, няма спор.
Но само „История”-та да беше написал нашият съклубник, името му пак ще остане записано трайно за векове напред...
Димитър Дънеков
* * *
В памет на приятеля ми Гошо Гемиджиев
Скрежи над Панагюрище
сега,
в самото му сърце
скрежи -
невинен скреж поръсва спомени и устни.
И пише той, с изстиващи ръце,
и пише без очи
последната си сага –
какво любов е, дълг какво е,
и какво - изкуство.
Ръцете бледи – история без кръв,
чертаят неясни сигли.
И веждите нависнали, любовно стръмни –
докосват за последно,
за последно … Дидините мигли …
О, миг прощален,
кой може да те побере
в сърце, във вопъл,
в детски плач!
Над Панагюрище,
печален и покрусен,
денят поема да умре,
сред спомена за устни,
за скреж, за здрач ...
Стихове Михаил Гунчев
14 януари 2013, Карлово
Аз бавно приближавам към смъртта,
предречен край на моето начало.
Създадено библейски от пръстта,
на пръст да стане тленното ми тяло.
Аз бавно приближавам към смъртта.
Но всеки ден съзиждам върху камък
надежда крехка с чиста белота
на гълъб, кацнал върху мойто рамо.
Аз бавно приближавам към смъртта,
неукротимо вкопчен във живота.
Сред шум на повседневна суета
стремя се към недостижима кота.
Аз бавно приближавам към смъртта.
А се събуждам сутрин упорито
не с мисъл да преобразя света,
но с мисълта поне да се опитам.
Аз бавно приближавам към смъртта
и да не мисля за това не мога.
Посреща ме на пътната врата
родителския поглед в некролога.
Аз бавно приближавам към смъртта.
Все още слънцето ме гали.
И чака недокосната пръстта.
Вървя непримиримо!
Докога ли?
Стихове Георги Гемиджиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар