Те просъществуват от Златния век на Симеон до наши дни. Ала през дългите векове на робството делото на Първоучителите е лишено от прослава. Имената им не се споменават в църковните книги. Като че ли са забравени завинаги.
Че това не е така, доказва едно издание отпреди повече от 150 години. През 1853-та в Цариград излиза "Месецослов или календар вечный", издаден от панагюреца Велко Радов Королеев, с подкрепата на родолюбиви българи.
Тук за първи път се споменават имената на св. Кирил и Методий. Нещо повече – на стр. 47, на цял лист е отпечатан призив за празнуване паметта на тези "учителей Болгарских, от рода Болгарскаго". 11 май се обявава за „Празник Особит” , като всеки свещеник следва да споменава имената им по време на литургия.
Този забравен възрожденец с килийно образование, доказва че не е необходимо да имаш висока ученост, за да си родолюбец. Сведения за него имаме от друг цариградски деец, това е общественикът и издателят, панагюрецът Петър Карапетров (Черновежд). Четиридесет години по-късно, вече на преклонна възраст дядо Велко ще му разкаже патилата си.
Дълги години Велко е бил писар в село Кючуккьой при прочутите бегликчии Чалъковци. Впечатлен от родолюбието на тези първенци, той установява контакти с Георги Раковски, Анастас Гранитски, Стефан Изворски. Работи известно време при Гаврил Кръстевич. Тогава посещава остров Самос, където високопоставеният българин е княжески наместник.
Когато излиза "Месецословът", край Златния рог вече работи българска народна църква. Цариградските българи са започнали борбата за духовна независимост.
Възванието на Велко Королеев променя установения от Фенерската патриаршия църковен ред. Панагюрецът е една от първите лястовици на Българския Великден. От споменаването по време на служба на Солунските братя, до изхвърляне името на цариградския патриарх, има само една стъпка. И наистина това става по-късно, на 3 април 1860 г.
Историята с каледара не спира до тук. Предусещайки последиците, Патриаршията забраява разпространението на опасната книга, а Велко е извикан да отговаря.
„Аз отидох и представих се на протосингела – разправя дядо Велко – той ме попита на гръцки какви са тия нови светци и как съм смеел да пиша за тях в календара си”.
Както често става в Ориента, заплетеният възел изведнъж се разплита. На помощ идва Анастас Гранитски. Той е познат с протосингела и докато Велко седи „диван чапраз”, въпросът се решава. Оказва се, че духовникът е „наш човек” – българин от Разлога и склонява книгите да се изнесат от Цариград.
Така приключва този разказ, достоен за перото на Вазов.
Календарът се разпространява на Узунджовския панаир, ала Велко задлъжнява и митарствата му продължават в Бесарабия.
След Освобождението оригиналният възрожденец се завръща в Панагюрище. Тук той се затваря в една стая и започва да описва богатия си живот. Страници, които не са достигнали до нас. Забравен до наши дни, дядо Велко умира в неизвестност и нищета.
Много от нашите възрожденци си приличат по съдба. Тези мечтатели, в желанието да възкресят славното минало, не щадят себе си. Приживе получават единствена отплата – мизерия и забрава. Наш дълг е да отдадем онова, което им се полага. Сред тях е Велко Королеев – този който припомни за Солунските братя.
Тони Зарев
© Всички права запазени!
____________________________
Медик по професия, Тони Зарев е един от най-четящите хора в държавата. Популярен сред литературните среди, той притежава една от най-големите частни колекции от книги у нас - оригинални или първи издания. Тази публикация е специално предоставена на "Чат-пат", а факсимилетата са от оригиналното издание на "Месецослова"
Стоян Радулов
