"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

"Недадените" - нов исторически сериал по БНТ

Новият български сериал "Недадените" - историческа драма за спасяването на 48 000 български евреи, ще стартира през месец март 2013 година по БНТ. Тогава България ще отбележи и 70-тата годишнина от героичното събитие. Същевременно от 25 години насам това е първият исторически сериал, който се произвежда в страната, и то по действителни събития. Националната телевизия отдели  2 135 648 лв. от бюджета си за реализацията на 12-серийната драма.
Историята в сериала се развива между 1940-1945 г. Проследява се както политическата обстановка в България и отношенията й с балканските страни, така и конкретната тема за спасяването на евреите у нас с подкрепата на православната ни църква. За да бъде наистина красива и пълнокръвна лентата, я има и любовната тема. Авторите разнищват любовния триъгълник между политика Александър Белев (известен с антисемитските си възгледи основоположник на организацията “Ратник” и комисар по еврейските въпроси), неговата секретарка Лиляна Паница (смела българка, която разкрива плановете за депортирането на сънародниците ни и предупреждава ръководството на еврейската консистория в София) и активиста на Комисариата по еврейските въпроси Илия Добревски.
Сред екипа откриваме доказани и обичани професионалисти. Продуцент е Мирослав Боршош, сценарист - Емил Бонев, режисьорите са двама - Вито Бонев и Иван Митов, операторите също - Мартин Балкански и Димитър Неделчев, музиката е на Стефан Вълдобрев, костюми - Елена Иванова, а сценограф е Борислав Михайловски.
В главните роли ще видим Лидия Инджова (като Лиляна Паница), Димитър Баненкин (като Александър Белев), Пенко Господинов (като Цар Борис ІІІ), Камен Донев, Мариус Куркински, Явор Бахаров, Стоян Радев, Виктория Колева, Гергана Плетньова, Димитър Живков, Ирини Жамбонас, Десислава Касабова, Минна Гугенхайм, Стефан Додуров, Кирил Бояджиев (като Димитър Пешев), Христо Пъдев, Владимир Пенев (като митрополит Кирил), Стефан Вълдобрев, Марин Янев (като министър председателя Богдан Филов), Робърт Янакиев, Вельо Горанов (като тайният съветник на царя Любомир Лулчев) и други.

"Чат-пат: културни новини", видео и снимки Продуценска къща "Артишок"

"Хермес" със седми конкурс за първа книга

Седми национален литературен конкурс „Хермес“ 
(За първа книга – поезия и проза)

Издателска къща „Хермес” обяви за седми пореден път Националния литературен конкурс „Хермес” за първа книга в категории поезия и проза. Той се стреми да стимулира младите автори за постигане на тяхната творческа реализация и има за задача да популяризира творчеството на младите български писатели, да им помогне да заемат своето място в съвременната българска литература.
Националният литературен конкурс дава възможност на младите читатели в България да общуват с произведенията на своите връстници, да търсят в техните книги отговори на своите житейски въпроси; ще поощри интереса на младите хора към книгите, ще стимулира четенето като път за тяхното духовно и личностно израстване; той е подкрепа за българската книга, която ще запази нашата идентичност в семейството на европейските народи.

Условия на конкурса: Автори, които нямат издадена книга. Автори до 30 години.
Срок за приемане на ръкописи: 20.02.2013 г.
Адрес: Пловдив, ул. „Богомил“ 59
Тел.: 032 / 630 630
e-mail: ivelina@hermesbooks.com
Срок за издаване на наградените книги: 25.05.2013 г.

Катя Зографова възвести култът "Яворов"

По дълголетна вече традиция на 13-и януари, рожденната дата на поета, къщата-музей на Пейо Яворов в Чирпан събра десетки негови почитатели от цялата страна. Поводът – 135-ата годишнина от рождението на този велик наш сънародник, покорил и неизменно покоряващ сърцата на всеки истински българин с неповторимата си поезия, класическите си драми и най-вече - с горещата си любов към майка България.

„Аз не живея, аз горя!” – са неговите думи, изписани върху паметника пред родния му дом, от които сякаш лумна и тържественият огън на събитието. След кратък митинг пред величавия Яворов монумент в градския парк, където огънят бе пренесен с внушително факелно шествие, празникът продължи в залата на Общинския съвет. Честта за произнасяне на юбилейното слово бе предоставена на нашата съгражданка Катя Зографова в качеството й на директор на Националния литературен музей.
„Култът Яворов” – така бе озаглавено нейното съдържателно изложение. Култ, в съществуването на който никой не се усъмни, особено пък след изнесените от лекторката многобройни известни и неизвестни за публиката биографични и исторически факти, които Катя онагледи на видеостена с множество архивни фотоси и факсимилета.
Акцентът на тезата обаче беше поставен не върху величавото минало, а върху бездушното ни до неразбираемост съвремие и по-точно върху неглижирането на музейната проблематика от страна на държавата и някои от нейните институции. С много болка и острота Катя Зографова запозна присъстващите с редица нелицеприятни подробности от незавидното състояние на някои от литературните музеи, съхраняващи духовете на личности като Пейо Яворов, Пенчо Славейков и Иван Вазов –домове-светилища, на всеки от които би трябвало да се гледа като на храм, но вместо това - разяждани не толкова от времето, колкото от нескопосаните административни реформи, както и от потънали в мъглявини реституционни сделки.
Паметници на националната ни култура, рушащи се заради нехайство или заради нечии лични интереси, в ущърб на гордостта и достойнството български! И тъжно, и срамно, но – факт!
В отговор кметът на община Чирпан оповести, че поне в родното място на Яворов опасност от пренебрежително отношение към паметта на най-свидната рожба на града не съществува и че напротив – още през настоящата година стартира мащабна програма за грижливо опазване на тази националната светиня.
Изключително впечатление за простонародното благодарствено отношение към поета Яворов направи присъствието на пристигналия специално за случая представител на арменската общност на Пловдив Агоп Сренц.
Първият ден на тържествата продължи с връчване на националната награда за поезия на името на Пейо Яворов. Отличието се дава на всеки пет години, а поредният му носител през този ден стана Калин Донков - за цялостното му творчество. Финалът на тържествената вечер бе поставен с четене на високостойностна съвременна поезия от автори като Маргарита Петкова, Камелия Кондова и Валери Станков, както и с виртуозно изпълненените пиеси за цигулка и пиано, поднесени от именитите музиканти Зорница и Йосиф Радионови, които след отзвучаването на последните акорди на величавата Панчо Владигерова рапсодия „Вардар”, изправиха публиката на крака.
Тържествата продължават до 15-и януари с научна конференция за делото и личността на Яворов, както и с откриване на тематично свързани художествени изложби.
Текст и снимки Димитър Стефанов
(Текстът е публикуван и във в. "Време" - Панагюрище, бр. 2 (686) 2013 г.)

Катя Зографова и Димитър Стефанов на честванията в Чирпан

Писателката Неда Антонова се присъедини към "Чат-пат"

Неда Антонова
Писателката Неда Антонова стана част от кръга на "Чат-пат" във Фейсбук. Тя бе поканена и приета от нашият неуморим наблюдател Мария Бегова. По този повод ви предлагаме едно нейно интервю за сп. "Факел", направено от Румен Леонидов.

Неда Антонова е родена в с. Николаево, Плевенска област. Завършила е Института за култура в Ленинград /сега Санкт Петербург/. Работила е като журналист, а по-късно и като редактор в художествената редакция на Военно издателство. Дебютира със стихосбирката "Повторими неща", после се посвещава на исторически роман: "Войната свърши в четвъртък", "Не умирай вместо мен", "Ангела", "Приют за щастливи. Пише и проза за юноши: "Обичам те, вълк", "Вълк на покрива", "Разбивачи на касички". Нейни са и романите "Три кита в аквариума", "Лобният път на сърцето", "Надали", "Полугол и полугола". Автор е и на трилогията "Вино и молитви", "Вино и оръжия", "Вино и чудеса". Пише и пиеси, които се играят с упех: "И слезе Господ на земята" е поставена в Театъра на армията, "Гълъб за сърдечни послания" и "Звезда от последна величина" - в Телевизионния театър, "Асен, убиецът на Иванко" (2011). Някои от романите й са преведени на френски, руски, чешки и полски език.

Неда Антонова: Съществителното българин е "глагол"... 
Или защо пиенето на вино е национален празник на душата


Първата ти книга е стихосбирка. Защо след нея изведнъж реши да пишеш романи?
Ако имаме предвид издадените текстове, да. А иначе първата ми написана, макар и непубликувана книга, е повест, която за самочувствие наричах роман. Стихотворението и романът са различни като половете. Ако едното е звезден миг, божествен проблясък в сумрака на ежедневието или вик на отлитащ жерав, другото е ежедневна каторга, самотно приключение, паралелна вселена, населена със тебеподобни, където задълго намираш убежище. От опитни хора съм чувала, че да пишеш проза, е като да се напиеш или да се надрусаш. Романът винаги е в състояние да те отведе там, където искаш, но където никога не би могъл да бъдеш в действителност. Той те сродява с целия свят – с живи и мъртви. Дава ти възможност да направиш от себе си всичко, което поискаш: херцогиня, кон или ябълка… И полетът ти трае дълго…
Докато накрая разбереш, че си летял насън. 

Каква е историята на тази повест и защо не е издадена?
Причината е банална. Всичко се случва в паметната година, когато излетя Гагарин. Ние с Ив. Ан. сме учители в дуловското село Вокил. Живеем в пристройка към училището, два пъти в седмицата ходим пеш в съседното село за хляб, но и два пъти седмично гледаме кино. През лятото филмът се прожектира върху стената на кметството, а публиката седи на тревата в общинския двор. През зимата единственото що-годе просторно и отоплено помещение, достъпно за култура, е краварникът на текезесето. За екран – варосаната стена. Носим си столове от къщи, сядаме в предната част, зад нас животните преживят, мучат, отдават се шумно на естествените си нужди, но ние сме загърбили битието и жадно поемаме талазите на изкуството… Цяла зима. Там някъде ще ми е щукнала мисълта, че повече не ми се живее така, че точно в това село, точно сред тези мили хора, които знаеха по две-три български думи, но винаги ни почитаха с баклава на байрама, може да се живее и по друг начин. И скоро - трогателно-непоколебима в увереността си, че знам начина - взех да си записвам разни хрумки, мечти-идеи и изречения: за това село, за тези хора и за нас с Ив. Ан. След година и нещо занесох една зелена папка на Петър Алипиев във Варненското издателство. Още помня изумения му тъмен поглед: ”Млада, здрава, деца, мъж, професия…И вместо да живее, тя седнала да ми пише романи…”
Следвах съвета му доста години. Стараех се да живея. Когато социализмът от зрял взе да става още по-зрял и да клони към загниване, а истината за собствения ни живот и за живота на децата ни вече не можеше да се преглъща без разредител… Да, тогава започна спасяването поединично. Някои го правехме чрез текстове.

Първите ти романи са свързани с исторически събития…
По онова време повикът на партията гласеше: „Повече сред народа, по-близо до живота!”. Имаше пишещи хора, които не без основание решиха, че и преди 1944 г. по българските земи е имало живот и, като пожелаха да бъдат по-близко до него, нагазиха в историята. И се нароиха томове – като тухли – в сухата зидария на социалистическия реализъм…

Е, и твоите са доста обемисти!
Щото прилагам теоремата на Шенън: за да си сигурен, че излъчваната информация е достатъчна, в нея трябва да има излишък. Дори, когато е историческа.

И ти бе убедена, че на тебе - като жена - най ти приляга да разнищваш въпросите на войната: Сръбско-българската, Балканската…
Сигурно знаеш, че при всеки от нас кучето е заровено на различно място. При мене например – в детството. Известно е, че първите седем години, подобно семенцето на дървото, съдържат всички наши бъдещи клони и гнезда. Пра-прадядо, загинал на Три уши („Българийо, за тебе те умряха…); прадядо - пехотинец в Балканската война („Кой жив, кой умрял – стигнааме Люлебулгаз”), дядо – кавалерист в Първата световна („Райно, джанам, черни коне, жълти юзди...”), баща – артилерист във Втората световна (Унгария, град Надканижа)… А на село зимите са дълги и комшийските събирания – чести. Па са спомени, па са хвалби, па измислици, па въздишки… После пеят. Де пеят, де подсмърчат и се бършат с ръкав… Запомних Войната като Приказка и Празник. Като Мит и Балада. Като сцена за изява на мъжа и арена, на която моите предци не признаваха загуба, каквото и да твърдеше историята.
Неизвестно защо, но с най-голямо любопитство слушах преразказите за събитията от Сръбско-българската война. По-късно документите подкрепиха долавяното от интуицията: единствената победна война на Третото Българско царство и единствената, в която България излиза срещу противника с а м а, без да разчита на пактове, коалиции, съюзи и съглашения… Чак тогава разбрах защо, когато фактите говорят, боговете мълчат... Ами защото боговете говорят чрез фактите.

Писала си и за юноши – три книги с общи герои. Дали ги четат днешните тинейджъри?
Едва ли. По-скоро – не. През осемдесетте години, когато една от тях („Фантазия за първата любов”) се появи на книжния пазар, тогавашните юноши все още имаха смътна нужда да научат нещо повече за любовта, за смисъла на думите и други важни съставки на живота… Опитах се да им го кажа. Сега не бих го направила. Днешните млади хора научават всичко за любовта, много преди да са получили първия си документ за самоличност. Те така стръвно поглъщат интимното познание, че ме е страх да не изчерпат преждевременно съкровището, което представлява романтичното човешко общуване.
Но в едно съм сигурна: всяко поколение има своя вид любов. Това, че ние, людете от миналия век! – не знаем и дори не подозираме начините, по които днешните млади хора се обичат, не пречи на любовта им да съществува и да прави щастливи онези, които я споделят.

След толкова боравене с личности и събития от историята, каква е твоята представа за българина?
Каквото и да кажа, то няма да се отнася за българина въобще. То ще е за тебе, за мене, за децата ни, за четящия тези редове. Защото всеки от нас – подобно океанската капка – съдържа цялата участ на своето племе. Българинът – и през вековете, и днес – не е нито по-добър, нито по-лош от своите съвременници по света. Или както казва Никола Джанков – прекръстил се на Нико Камелис*: „Най-тежкият грях на чиляка е да подозира своя народ в ничтожност! Изкупление няма!”
Понякога обаче ми се струва, че съществителното „българин” е глагол. Единственият в нашия език, който съществува само в едно граматическо време: бъдеще предварително в миналото – „Щях да съм…”, „Ако не беше турското робство, ние щяхме да сме е-хеее…”, „Ако тогава не бях изпуснал влака, сега щях да съм о-хоо…” Щял си, ама не си. Ама не съм. Ама не сме. Дано идващите след нас да са!

Думата вино често присъсва в заглавията ти: „Вино и молитви”, „Вино и сафари”, „Вино и чудеса“, да не би да си поклонничка на Бакхус?
Виното не е просто питие, то е духовен атрибут и метафора на Божията кръв, то обагря в леко тръпчив вкус ритуалния живот на българина от раждането до гроба. Виното ни свързва с надбитийното, превръщайки се в символ на особена духовност. Виноделието в бита на българина е нещо като шевицата в живота на българката. То е продукт на личен стил и творчество. В годините, когато вече нямаха земя и стока, мъжете от родното ми село се хвалеха с виното си. И не добрите пиячи печелеха в състезанието за престиж, а майсторите на уханните вина-букети. И пак в онези години един иначе сериозен и достоен мъж, в желанието си да постигне оня тъмен и мистичен цвят на своето вино, бе погазил традицията, прибавяйки към гроздето узрели чепки от черен бъз. Тайната бе разкрита и квалифицирана като престъпление против почтеността на винотворчеството, а човекът – счетоводител на селкоопа – бе отлъчен от мъжкото общество. Или, както казва полковникът от търговското разузнаване Иван Белов*: „Пиенето на вино е национален празник на душата”.

Какви книги четеш?
Естествено е всеки автор да предпочита книги, които никога не би могъл да напише. Колкото до мене, харесвам писатели, съзвучни с времето си и съчувствам на онези, които са го изпреварили. Предполагам, че е доста тягостно занимание да седиш някъде и да чакаш времето ти да те настигне. Някои го дочакват легнали. Но тревата над главите им заглушава стъпките и те така и не разбират, че времето им е дошло.

Във „Вино и сафари” казваш: „Има хиляди начини човек да преживее живота си и никой от тях не е окончателно погрешен.”
Сигурно е ставало дума за преодоляване на първородното ни чувство за грях и вина.

Бъдещата ти книга е за царица Елеонора – завръщаш се отново към историческата тема...
„Царица Елеонора Българска” не е исторически текст, още по-малко биографичен. Мисля го като разказ за това, с какво ни овъзмездява съдбата, когато ни е лишила от любов. Но не на принципа „Богатите също плачат”. Подходът е друг: „Любовта е сезон, а всичко останало е климат.”

Пишеш за смъртта със симпатия…
Така е. Баба казваше: „Да не знае кучето, че те е страх.”
_________________________________________
* Герой от романа на Неда Антонова „Ангела”.
* Герой от романа на Неда Антонова „Вино и молитви”.

Учредиха Международна асоциация за българско изкуство по света

Международна асоциация за българско изкуство по света /МАБИС/ беше учредена на 10 януари в Столична библиотека. В присъствието на много гости и приятели учредителите на Асоциацията поставиха официалното начало на една изцяло нова неправителствена организация, чиято основна цел е подкрепата на българското изкуство във всичките му форми и неговото широко популяризиране по света.
Председател на МАБИС е художникът Павлин Петров – единственият български автор с две самостоятелни пътуващи изложби – „Глаголица и прабългарски руни” – емблематична за страната ни изложба, и „Глаголица” – единствената самостоятелна авторска изложба от колекциите на Министерство на външните работи. Заместник председател на МАБИС е Вера Костадинова – човек силно отдаден на обществени и социални каузи. Веселин Давидков, един от учредителите, представя себе си като пътешественик и пишещ. Той е добре познат в много страни по света, владее няколко чужди езика и подкрепя безусловно каузата „Българско изкуство”. Васка Грудева е човекът, в чиито ръце ще бъдат финансовите дела на младата организация, а поетесата – журналист Даниела Капинчева отговаря за връзките с обществеността на МАБИС.
В борда влизат още две популярни личности, които нямаха възможността да присъстват лично на официалното учредяване поради факта, че живеят извън пределите на България, но те ще подкрепят и подпомагат каузата МАБИС от позицията си на публични личности с доказан авторитет сред съгражданите си. Боряна Павлова е представител на Асоциацията за САЩ. Тя е учредител и председател на Българският дамски клуб в Ню Йорк, организатор на първия конкурс „Мис Българка в САЩ” за 2012 г. и носител на приза на Федерацията на балканските Американски асоциации и партньорски организации за 2012 година. Иво Станков е представителят на МАБИС за Англия. Той е успешен, международно признат цигулар и основен организатор на Фестивала за българско изкуство в Лондон.
Логото на МАБИС е дело на младата художничка Евгения Костакиева, а интерактивната комуникация на организацията е в ръцете на IT специалиста Борислав Филипов.
Една от амбициозните и значими цели, които уредителите на МАБИС си поставят, е да изградят една изцяло нова и силно позитивна визия на България пред света, превръщайки българското изкуство и култура в своеобразна визитна картичка на страната ни. Към младата организация вече има отправени няколко предложения за партньорство от редица неправителствени организации в страната и по света. Много са и желаещите да станат членове на МАБИС. Всичко за целите, структурата, дейността, инициативите и членството в Международна асоциация  за българско изкуство по света можете да откриете на сайта на организацията www.iabaw.org.
  

In memoriam: Довиждане завинаги, Георги Гемиджиев!


Георги Гемиджиев, сн. Ст. Радулов
Едва две седмици успяха да изминат от новата 2013 г., когато ненадейно си отиде един от най-ерудираните панагюрци на нашето съвремие - литераторът, историкът по призвание, краеведът, патриотът и приятелят на всички нас - Георги Гемиджиев.
На 25 октомври 2012 г. той посрещна с достойнство своята 70-годишнина, но не дочака 71-вия си рожден ден.

Довиждане завинаги, приятелю! Поклон!

Затова днес "Чат-пат" ви представя откъсът, посветен на Георги Гемиджиев, който е част от книгата на Димитър Дънеков (Стефанов) "Дойдох, видях!..." - антологичната хроника на литературното братство на Панагюрище. Впрочем, самият Георги активно подпомага със събирането на факти издаването на книгата.

Георги
„В кръжока пристъпих през 1975-а. – признава си Георги, - когато се включих в подготовката по издаването на втория му сборник – „Топчето пукна”. После прекъсвах, но ето ме, че пак съм тук. До ден днешен…”
Истина е – поне през последните 10-12 години Георги е неизменно сред нас, но по-важното е, че е винаги готов да застане там, където би могъл да бъде полезен. Включително и в събирането на архивните материали за тази книга.
Необичайното при него е, че е филолог по образование (завършил е „Българска филология” в Софийския университет), а като се вгледа човек в творчеството му, е готов да се закълне, че си има работа с мастит историк.
Странно е, но не и за тези, които го познават. Достатъчно е да види човек домашната му библиотека – тя е претъпкана с книги, стотици на брой. Но книги прочетени в дълбочина – забелязва се веднага, когато се подхване разговор, за която и да е от тях.
А страстта към историческите изследвания се дължи вероятно на болезненото му родолюбие. Подразбира се от тематиката на статиите му за Манчо Джуджев (сп. „Духовна култура), за Марин Дринов (Юбилеен сборник на БАН – 2010), за Стоян Костурков (Юбилеен сборник „Клио” на фондация „АретеФол” – 2008), за Панагюрище и Рилския манастир (Сборник на БАН „Културното наследство на Рилския манастир” – 2011), както и от цялата поредица писания в издаваната от Градския исторически музей серия от бюлетини „Панагюрска летопис”.
Към тази „скука” могат да се добавят още организираните пак от него фотодокументални изложби за Никола Белопитов, Възраждането, Старо Панагюрище, Панагюрските кметове след Освобождението, Алеята на славата… Истинският шемет обаче настъпва с изброяването на книгите му: „Панагюрската община от Освобождението до Съединението” (2005), „Никола Белопитов и приятели” (в съавторство с проф. Панчо Дундаров – 2006), „Поглед върху историческите места на Панагюрище” – пътеводител (2006), „Лирика” (стихосбирка, 2006), „Магията на изкуствата” (2006), „Панагюрци – вчера и
днес” - в две книги (2007 и 2008) в съавторство с проф. Лука Кръстев и Павлина Вайсилова, „История на Панагюрище от Освобождението до 1944 г.” (2009) и албум „60 години ансамбъл „Ралчо Сапунджиев” (2011) в съавторство с Цвятко Ценов и Иван Нинов.
На мен лично никак не ми чудно, че за цялата си тази работа Георги е носител на орден „Кирил и Методий” – първа степен, и на три почетни значки за заслуги към гр. Панагюрище (от ОбА, от Ротари клуб и от НДСВ), както и юбилеен медал „Георги Димитров”, златна значка „Вечна дружба” за заслуги към гр. Пятигорск,
медали и значки от конгресите на Българската култура и някогашното движение за Българосъветска дружба. Заслужени са, няма спор.
Но само „История”-та да беше написал нашият съклубник, името му пак ще остане записано трайно за векове напред...

Димитър Дънеков

* * *
                  В памет на приятеля ми Гошо Гемиджиев

Скрежи над Панагюрище
сега,
в самото му сърце
скрежи -
невинен скреж поръсва спомени и устни.
И пише той, с изстиващи ръце,
и пише без очи
последната си сага –
какво любов е, дълг какво е,
                     и какво  - изкуство.
Ръцете бледи – история без кръв,
чертаят неясни сигли.
И веждите нависнали, любовно стръмни –
докосват за последно,
                    за последно …  Дидините мигли …
О, миг прощален,
кой може да те побере
в сърце, във вопъл,
                    в детски плач!
Над Панагюрище,
печален и покрусен,
                   денят поема да умре,
                   сред  спомена за устни,  
                   за скреж, за  здрач ...

Стихове Михаил Гунчев 
14 януари 2013, Карлово   

Предреквием

Аз бавно приближавам към смъртта,
предречен край на моето начало.
Създадено библейски от пръстта,
на пръст да стане тленното ми тяло.

Аз бавно приближавам към смъртта.
Но всеки ден съзиждам върху камък
надежда крехка с чиста белота
на гълъб, кацнал върху мойто рамо.

Аз бавно приближавам към смъртта,
неукротимо вкопчен във живота.
Сред шум на повседневна суета
стремя се към недостижима кота.

Аз бавно приближавам към смъртта.
А се събуждам сутрин упорито
не с мисъл да преобразя света,
но с мисълта поне да се опитам.

Аз бавно приближавам към смъртта
и да не мисля за това не мога.
Посреща ме на пътната врата
родителския поглед в некролога.

Аз бавно приближавам към смъртта.
Все още слънцето ме гали.
И чака недокосната пръстта.
Вървя непримиримо!
Докога ли?

Стихове Георги Гемиджиев

Иван Станчев на 50. Честито, приятелю!

Иван Станчев и майка му Нона навръх неговата 50-годишнина
Нашият любим поет и приятел Иван Станчев навърши 50 години навръх Нова година. Роден е на 1 януари 1963 г. По този повод рожденникът отново отвори Станчовата къща за приятели и чат-патци. Много усмивки и настроение му донесоха те. Включително ненадеен подарък, сглобен на място - статуетка-вдъхновение "Пегас", виновници за който са младите художници Иван Ушев и Николай Радулов.
Да си ни жив и здрав, Иване! И още много по 50 - години, любови, стихотворения, книги, приятели, усети, полети...

Как мина празника на поета вижте в снимки от милото тържество, публикувани от нашия приятел Николай Радулов в групата на Чат-пат във Фейсбук ето тук 

Стихотворението е от първата книга на автора - "Дяволден"