Книга на Дънеков и Гарноев с годишна награда за хумор и сатира от СБП

Творческият тандем Димитър Дънеков и Стайо Гарноев

С годишната на награда в категорията за хумор и сатира на Съюза на българските писатели бе отличен на 22 май 2017 г. сборникът „Питанки… чуденки… многоточия… и прочие“, излязъл изпод перото на съоснователя на литературен клуб "Виделина" в Панагюрище и негов дългогодишен председател до 2016 г. - Димитър Дънеков, и на нашия общ приятел - талантливия художник от Панагюрище Стайо Гарноев.
"Ако все пак се хваля, то е за да изтъкна заслугата и на приятеля ми и съавтор чрез илюстрациите си - маестро Стайо Гарноев. Честно казано, без него съм за никъде. Благодаря ти, Стайко!" Това написа по повода Митко Дънеков във Фейсбук и допълни: "Да не пропусна да спомена и заслугата на Община Панагюрище, която плати сметката за това удоволствие." Книгата бе финансирана през 2016 г. по Общинския проект за стимулиране на творци “Панагюрище – духовност и творчество в едно“.
В „Питанки… чуденки… многоточия… и прочие“ Димитър Дънеков е събрал епиграми, сътворени по актуални събития, тенденции, белези и знаци на съвремието ни. "Малко е да се каже, че това е изключително сложен жанр, в който за да успееш, трябва да имаш способността да правиш живи интелектуални обобщения, изречени с ярки кратки фрази. А това Митко го може не отсега, но сега е оценен и от високите нива на писателските среди, при това без всякакви протекции и подобни измишльотини", пише по повода и главният редактор на в. "Време" Веселина Велчева. Тя припомня също, че Димитър бе дълги години сътрудник на изданието, което подкрепи в един период и издаването на вестника за литература и хумор "Чат-пат", издание на литературния клуб "Виделина". Прочее, от онези далечни (вече) години - 2000-2001, датира и съвместното творческо сътрудничество между Димитър Дънеков и Стайо Гарноев, защото, както пише първият още в предговора на наградената книга:

"Щом посрещнем деня,

който с гняв ни прегръща

и обсипва ни с грижи,

и внушава ни страх,

да го светнем, че знаем

как крошета се връщат –

да го свием в кьошето,

да го тръшнем чрез смях!"

Честита награда и на двама ви!

Стоян Радулов
"Чат-пат културни новини"

Факсимиле на корицата на наградената от СБП книга

Гарноев и Дънеков: Хубава си моя горо, миришеш на пушек

 Кодошлия: Димитър Дънеков

 

Използвани са архиви на в. "Чат-пат" и на художника Стайо Гарноев

8 март. Колко си грозен. Господи, колко си истински. . .

 Главен кодошлия: Димитър Дънеков

 Рисувач: Стайо Гарноев

Използвани са архиви на в. "Чат-пат"                  Рисувач: Манол Панчовски

СБП без председател, Боян Ангелов с най-много гласове

Юридическа клопка, заложена в Устава на Съюза на българските писатели, блокира избирането на нов председател, съобщи в. "Стандарт". На 18 януари 2014 г. 301 членове на СБП, сред които и председателят на панагюрския литературен клуб Димитър Стефанов (Дънеков) гласуваха кой да оглави институцията след смъртта на покойния Николай Петев. Най-много гласове - 114, събра поетът от Панагюрище Боян Ангелов, който е и директор на издателство "Български писател". Втори бе Георги Константинов с 92, а след него се подредиха поетите Атанас Капралов и Венко Евтимов, както и журналистът фантаст Кънчо Кожухаров.
Според Устава на СБП обаче, за да има нов председател, то той трябва да събере повече от 50% - тоест поне 151 гласа. Големият проблем е, че уставът по закон не може да бъде променян по време на изборите за председател и е възможно нов шеф да не бъде излъчен и след серия от избори.
"Уставът е писан по социалистически маниер - в години, в които идеята за пълно мнозинство е била част от правенето на политика. Сега обаче никой не може да събере повече от 50%. На всичкото отгоре гласуването премина изцяло по партиен принцип - не мога да си затворя очите за това", заяви единият от кандидатите Кънчо Кожухаров. Той добави, че повечето идеи за бъдещето на СБП били най-вече от пожелателен характер. "Да не говорим за основното обръщение по време на събранието - "Другари", каза още Кожухаров.

"Чат-пат културни новини" по информация на в. "Стандарт".

Боян Ангелов в Панагюрище представя последната си книга 
"Хълмовете нямат полумрак", снимка Мария Бегова

Стефанов-Дънеков с наградата "Милош Зяпков"

Димитър Дънеков, шарж Ст. Гарноев

Писателят Димитър Стефанов с творчески псевдоним Дънеков, който е и председател на Литературният клуб "Виделина" в Панагюрище, спечели литературната награда за хумор на името на Милош Зяпков. Награденият текст на Димитър е от поредицата за бизнесмена Чортев, която авторът публикува на страниците на в. „Време” през текущата година.
Националната награда „Милош Зяпков“ е учредена през 2008 г. от община Ракитово (с решение на Общинския съвет от 27 юни 2008 г.), Съюза на българските писатели, Сдружението на български писатели и Сдружението на писателите в Пазарджик. Присъжда се за поезия, хумор и сатира, проза – късите форми (разкази, есета), тъй като Милош Зяпков е творил в тези жанрове. Наградата включва грамота, плакет и парична сума от 1000 евро. Победителят се определя от петчленно жури. Националната награда и наградите от съпътстващите конкурси се връчват на специално тържество в Ракитово, което се провежда традиционно по време на празниците на града в началото на месец юли.
Честито на Митко от всички чат-патци!
"Чат-пат културни новини"

PARLA PIU PIANO!
(13 епизод)

Ангел Чортев е бизнесмен.
Но само гечинмекът му е такъв, както би отбелязал Захари Стоянов, ако беше имал възможност да го вмъкне някъде между страниците на славните си „Записки”.
Тоест – бизнесменлъкът му беше просто поминък. Инак, в малкото, свободни от изтощителните му занимания часове, Чортев бе човек като всички други. Любящ съпруг, грижовен баща, романтик, мечтател…
И точно заради тази му чувствителност, веднага след първите акорди на разнеслата се в салона Джани-Морандева „Parla piu piano”, от гърдите му се откърти едно покъртително и преемоционално:
- Е-е-е-х!
Изпухтя го като потеглящ парен локомотив. Широка душа носеше Чортев. Дотолкова необятна, че в моменти като този я обземаше желание да изскочи от обширното си телесно обиталище и да полети над света волно и животворно като самия Дух Господен. А точно тази песен я свързваше като пъпна връв с най-съкровените й въжделения.
Чуеше ли я, във въображението чортево мигом изплуваше образа на неговия идол. На неговия пожизнен кумир – страховнушаващия и по осанка, и по маниер дон Вито Корлеоне. Кръстникът!
Ах, защо не би могъл и Чортев да се види в някаква подобна житейска роля! Да почувства света под стъпалата си! Да всява страх само с името си! Думата му да бъде закон!
Така както разполагаше с телесна маса не по-малка от тази на Марлон Брандо и както би могъл да го докара на гласово шипене, не би ли му отивало да чува от просителите си онова свръхпочитателно: „Да, дон Áнджело!”?
Дон Áнджело Чортелини! Как звучи само! А?
Че не би ли му мязало и на него едно към едно да подава десницата си към устните на пълзящите в краката му нищожества? А?
Е-е-е-х! Защо ли не бе роден някъде из потайностите на Манхатън!
А то! Как би могъл да се разгърне човек в неговия забутан из дъното на географията град?
Вярно че и тук Чортев властваше. Но… Само над няколко стотици. И никой не му целуваше ръка. Крънкаха го наистина. Но не за върховно и безапелационно правосъдие, както му се щеше, а все за пари.
Пари, пари, пари! Като че ли беше банка! Вместо те да му ръсят лептата си… А-а-а!
При това - зад гърба му най-вероятно го псуваха като хамали… Тъжно, тъжно!…
- Скъпи,… – прекъсна мислите му неговата благоверна. - Какво да кажа на президента, когато се появи?
- Ш-ш-т! Говори по-тихо! – прекъсна я той.
- Ама защо, дарлинг?
- За да не станем за смях, затова! Няма да дойде…
И Чортев показа току що полученото от канцеларията на президента писмо, с което му благодаряха за любезната покана, но поради служебните ангажименти на господин президента… И така нататък. Дрън-дрън!
- Ама защо, защо, дарлинг? Нали ти беше обещал? – тръшна се на един стол и съкрушената съпруга.
- Обеща... Още когато пътувахме в самолета за преговори с турците, прие… Ама ето… Изплъзна ми се…
Истина беше. По време на съвместния им полет Чортев бе успял да подхвърли устна покана към държавния глава - да му гостува в деня на абитуриентския бал на дъщеря му. И той му се бе усмихнал, но…
Ядец сега! А толкова средства бе хвърлил, за да се представи като хората! Почти точно така, както го бе видял в „Кръстникът”.
Този бал трябваше да бъде светското събитие на века. Нечувано и невиждано! Всички в този скапан град трябваше да видят и да разберат веднъж завинаги кой е Ангел Чортев. Всички! На неговата маса трябваше да се наредят като аптекарски шишета президент, премиер, министри, областен, кмет… Че да се види хубавичко кой с кого си пие уискито…. Ама на!
Съкрушеният бизнесмен хвърли критичен взор към деколтето на съпругата си. Язък и за него! Широко и дълбоко, ама напразно!…
Я-а-а! Че то това деколте… Май-май вече е време да се поналее с малко силикон. Позавехнало нещо му се виждаше. До следващия бал съвсем щеше да се спаружи…
- Тате, тате! – долетя отнякъде и виновницата за тържеството. – Как трябва да посрещам министрите? Да им се покланям ли? Ето така…
И хубавото му, накичено като кукла-барби момиченце продемонстрира един артистичен реверанс.
- Добре дошъл, господин министър! Или по име…
- Говори по-тихо! – скастри я и с думи, и с поглед любящият родител. – По-тихо! Да не ни чуе някой, че после има да ни разнасят…
- Ама защо бе, тате? – сконфузи се девойчето и прихвана с две ръце кринолина, който бе скроен така, че да придаде изящество на трътлестата му фигурка. – Нали ми беше обещал поне половината министерски съвет?
- По-тихо казах!... Няма да дойдат… Всички били служебно ангажирани…
- А-у-у! – измяука разочарованото котенце. - Ами барем кметът?
- По-тихо, по-тихо! Че и той не ще. Да не го одумвали, че се обвързва… Каза ми го по телефона…
- А-у-у!
Разочарованото абитуриентче се приготви да пусне няколко сълзи, но със сетни усилия все пак успя да ги задържи. За да не размаже грима си.
- Нищо, мами! Нищо! – прегърна отрочето си грижовната родителка. – Ти пак ще си номер едно. Всички завистници ще го видят! Ама язък! Язък за толкова тичане. Толкова подготовка… Рокли!... Тоалети!... Парфюми!...
После, и тя почти насълзена, погледна и към заредените с посуда и букети маси:
- И какво да го правя сега цяло кило черен хайвер?… Да го предлагам на мутреси и простакеси ли?… То все едно да поднасяш на свиня пуйка по пекински!… И да чакаш да ти я оцени!… Язък!
- Ами шампанското, шампанското! – включи се към жалбите й Чортев. - Оригинално… Чак от Франция да го доставя аз!... И за какво? На кого да го поднасям сега?… На тези, които изобщо няма да разберат с какво се наливат ли?... Ох, ох!...
- Тате, тате! – дотича запъхтяно Чортевият наследник. – Колата на областния…
- Говори по-тихо бе, диване такова! – поряза го на мига бащата.
- Ама защо бе, тате? Нали той…
- По-тихо ти казах! Не виждаш ли, че не е областният, а фукльото Чапкънов от „Бейбитрейд”…
- Вярно… Джипа… Само марката му е същата… Фукльото е… Ама нашият е по-нов модел! Най-новият!
Събран по неволя, семейният съвет се скупчи и си зашушука заговорнически.
- Ами сега? – запитаха се всички един другиго.
Съзаклятието им обаче продължи не повече от няколко минути. Нямаше как! Височайшето посрещане явно нямаше да се състои, но някой все пак трябваше да поеме върволицата от простосмъртни, които бяха започнали да нахлуват като хуни в украсения до последната франтифлюшка салон.
- Каквото - такова! – отсече овладелият се вече Чортев и като истински дон Чортелини пое командването. – Хайде, всички! По-живо! Качвайте Глория на сцената! Надуйте усилвателите до дупка! Пригответе фойерверките! Извикайте линкълна! Нека дадем на целия град да разбере кой е Ангел Чортев! Какво пък? И без президент ще съмне!…
Димитър Дънеков
(публикувано във в. „Време” – бр. 14 / 2013 г.)

Катя Зографова възвести култът "Яворов"

По дълголетна вече традиция на 13-и януари, рожденната дата на поета, къщата-музей на Пейо Яворов в Чирпан събра десетки негови почитатели от цялата страна. Поводът – 135-ата годишнина от рождението на този велик наш сънародник, покорил и неизменно покоряващ сърцата на всеки истински българин с неповторимата си поезия, класическите си драми и най-вече - с горещата си любов към майка България.

„Аз не живея, аз горя!” – са неговите думи, изписани върху паметника пред родния му дом, от които сякаш лумна и тържественият огън на събитието. След кратък митинг пред величавия Яворов монумент в градския парк, където огънят бе пренесен с внушително факелно шествие, празникът продължи в залата на Общинския съвет. Честта за произнасяне на юбилейното слово бе предоставена на нашата съгражданка Катя Зографова в качеството й на директор на Националния литературен музей.
„Култът Яворов” – така бе озаглавено нейното съдържателно изложение. Култ, в съществуването на който никой не се усъмни, особено пък след изнесените от лекторката многобройни известни и неизвестни за публиката биографични и исторически факти, които Катя онагледи на видеостена с множество архивни фотоси и факсимилета.
Акцентът на тезата обаче беше поставен не върху величавото минало, а върху бездушното ни до неразбираемост съвремие и по-точно върху неглижирането на музейната проблематика от страна на държавата и някои от нейните институции. С много болка и острота Катя Зографова запозна присъстващите с редица нелицеприятни подробности от незавидното състояние на някои от литературните музеи, съхраняващи духовете на личности като Пейо Яворов, Пенчо Славейков и Иван Вазов –домове-светилища, на всеки от които би трябвало да се гледа като на храм, но вместо това - разяждани не толкова от времето, колкото от нескопосаните административни реформи, както и от потънали в мъглявини реституционни сделки.
Паметници на националната ни култура, рушащи се заради нехайство или заради нечии лични интереси, в ущърб на гордостта и достойнството български! И тъжно, и срамно, но – факт!
В отговор кметът на община Чирпан оповести, че поне в родното място на Яворов опасност от пренебрежително отношение към паметта на най-свидната рожба на града не съществува и че напротив – още през настоящата година стартира мащабна програма за грижливо опазване на тази националната светиня.
Изключително впечатление за простонародното благодарствено отношение към поета Яворов направи присъствието на пристигналия специално за случая представител на арменската общност на Пловдив Агоп Сренц.
Първият ден на тържествата продължи с връчване на националната награда за поезия на името на Пейо Яворов. Отличието се дава на всеки пет години, а поредният му носител през този ден стана Калин Донков - за цялостното му творчество. Финалът на тържествената вечер бе поставен с четене на високостойностна съвременна поезия от автори като Маргарита Петкова, Камелия Кондова и Валери Станков, както и с виртуозно изпълненените пиеси за цигулка и пиано, поднесени от именитите музиканти Зорница и Йосиф Радионови, които след отзвучаването на последните акорди на величавата Панчо Владигерова рапсодия „Вардар”, изправиха публиката на крака.
Тържествата продължават до 15-и януари с научна конференция за делото и личността на Яворов, както и с откриване на тематично свързани художествени изложби.
Текст и снимки Димитър Стефанов

(Текстът е публикуван и във в. "Време" - Панагюрище, бр. 2 (686) 2013 г.)

Катя Зографова и Димитър Стефанов на честванията в Чирпан

Чудеса преди Коледа

Димитър Стефанов, шарж Стайо Гарноев

До оня ден смятах, че чудесата са красиви измислици, но ето че вече и аз повярвах тях. Изненадата ме споходи в мига, когато любезната инкасаторка на ВиК вдигна проницателния си поглед от водомера ми и с дълбоко развълнуван глас съобщи количеството на изразходваната от
моето малко домакинство вода. Миата! И тя самата бе изненадана до шокиране, тъй като води партидата ми от десетилетия и даже на сън би могла да съобщи обичайния ми разход.
- Ами-и-и… Това показава… - почти се заоправдава тя, тъй като не знаеше на какво да вярва – на утвърдената си практика или на водомера.
- Но това е пет пъти повече от обичайното! – не можех да се начудя и аз. – И то точно във времето, когато чучурката ми почти през цялото време бе пресъхнала…
- Знам, знам. Но… - инкасаторката сви рамене и ми хвърли поредния си съчувствен, да не кажа съболезнователен поглед.
- Да не би пък да е от въздуха, който фучи от тръбите преди да дойде водата? – опитах се да направя догадка.
- Не, не! – защити служебната си теза тя. - Сигурно сте се презапасявали…
И хвърли един поглед около себе си, вероятно за да открие някаква нерегламентирана, скрита под леглото цистерна.
- Да се презапасявам ли? – удивих се аз. - Че с какво? С калта, която ми подавахте през по-голямата част от времето ли?
- Вие си знаете…
- Да, знам си – запасявах се с вода, но от минералната баня или от крайпътните чешми. Но те пък не са вързани с моя водомер…
- Тогава и аз не знам. Но… толкова се отчита, и толкова трябва да се плати... Въздух, кал или вода – това няма никакво значение.
Светна ми! Беше се случило чудо.
Водомерът ми явно се е въртял от някакви неведоми сили, тъй като друго логично обяснение едва ли би могъл да ми даде и самият управител на общинското дружество. Досетих се още, че най-вероятно това необичайно явление е споходило не само мен, а всички граждани, преживели лятното безводие. И като е така, помислих си в последствие, не е ли възможно да погледнем позитивно на нещата и да се възползваме от тази мистерия, която без съмнение ще продължава и за в бъдеще, за да си съберем липсващите парички за строящия сеот десетилетия язовир. Изчисленията, които всеки може да си направи и без калкулатор са съвсем прости.
При режим на водата12 на 12 часа водомерите въртят пет пъти по-бързо, независимо от факта, че вода през тях почти не тече. Следователно при режим 6 на 6 часа сметките ни ще набъбнат 10 пъти. А представяте ли си какво ще се получи ако водата спира през час? Чувате ли ме, господин управител? Убеден съм, че при такъв режим само за една година ще се наберат средства не за един, а най-малкото за два язовира. Стига да има кой да плаща за оня, дето духа.
Текст Димитър Стефанов 
(Публикуван в бр. 35 на в. "Време", 3 - 9 октомври 2012 г.)

Новият 14 брой на в. "Чат-пат" по-богат на автори отвсякога

"Неведнъж и не два пъти, и аз самият съм се питал за какъв ли дявол му е притрябвала на човека мерената реч. Та нали това, което се изказва с нея, спокойно би могло да бъде сторено и много по-простичко. Дори по-точно, по-подробно и по-обстоятелствено. Още повече, че поетите, колкото и талантливи да са те, не ни съобщават нищо ново. Откакто свят светува, чувствата на хората са си все същите, така както и стремленията ни, и желанията, и идеалите, а и всичко друго, което обуславя жаждата ни за живот. Но…"
Така започва уводният материал на новия 14-ти брой на в. "Чат-пат", написан от отговорния чат-патолог Димитър Дънеков. Но какво още има за четене в него, ще трябва да откриете сами. Само ще ви кажем, че броят е по-богат на автори отвсякога. И е посветен на 1 октомври - Международният ден на поезията и музиката.

Сензация: Самодеен театър в Панагюрище!

От ляво на дясно: Иван Колев - Колчака, Лука Карайлев и Георги Милков

Стефан Петришки (в ляво) и Иван Радулов (в дясно)

Иван Колев - Колчака и Георги Кесов

Разравяйки се из прашните читалищни архиви, хрътките на „Чат-пат”-групировката внезапно попаднаха на невероятни исторически документи. Открити бяха редица фотоси, чрез които би могло да се докаже, че някога – малко преди или пък към края на Втората световна война, не другаде, а тук, на пъпа на Панагюрище, са се провеждали неизвестни за историците свръхконфиденциални срещи между високопоставени представители на Вермахта и Червената армия.
Убедете се сами! Ето, на една от снимките, на фона на Маньово бърдо е увековечен не кой да е, а самият райхсфюрер, ръководителят на страховитото Гестапо и имперският командващ Резервната армия Хайнрих Химлер. На други от фотографиите пък са експонирани образите на някакви неразпознаваеми (на първо време) съветски генерали и немски фрицове.
дрънка! Разбулването на загадката обещаваше да изведе откритието ни на гребена на световните топ-новини и да присвои на Панагюрище славата на Техеран, Ялта и Потсдам!
Нямаше как да не потрием доволно ръце и да не се заемем с разбулването на мистерията. На първо място трябваше да определим датировката на събитието, тъй като от снимките не ставаше ясно дали въпросната среща се е състояла по времето, когато противниците са били все още съюзници, т.е. - при подписване на пакта Молотов – Рибентроп, или пък към края на войната, когато вече са били сграбчени за гушите като страховити годзили. Това щеше да ни помогне да предположим какво точно е договаряно – подялба на анексирани територии или взаимно изгоден сепаративен мир.
Надушили апетитната следа, хрътките ни се втурнаха стремглаво по нея, но… Тайната падна твърде бързо, тъй като на една от поизбелелите снимки внезапно разпознахме един до болка познат образ - този на покойния вече председател на читалището Лука Карайлев.
Пустият му Лука! Не казваме, че на него му липсваха качества да бъде първокласен парламентьор при всякакви световни конфликти, но… Възрастта му никак не се връзваше с
периода на конкретния военен театър.
От тук нататък разплитането на мистерията бе повече от лесно - оказа се още, че величественият Химлер от снимката въобще не е Химлер а фелдмаршал фон Крафт. И то не той самият, а неговият сценичен персонаж, представен
от панагюрския самодеен актьор Иван Колев – Колчака в пиесата на Сергей Смирнов „Хора, които съм виждал”.
Зад униформата на съветския генерал Шевченко още по-лесно бе разпознат прословутият „Глас на Панагюрише” – Стефан Петришки, а зад тази на страховития гестаповец – познатият на всеки що-годе възрастен панагюрец Георги Кесов (вуйчо Гого). И още – Иван Радулов, маски-
ран като капитан Громов, както и братята Лука и Георги Милкови, представящи се като... все едно като кого.
По-важното в случая бе, че сензацията, към която се втурнахме, се сгромоляса като Световния търговски център след варварския атентат на Алкайда. Жалко! И „Чат-пат” и Панагюрище се разминаха със световната слава, но....
Само миг по-късно установихме, че сензация все пак има. И то не по-малко шеметна и куриозна. Защото какво друго, ако не смайващ факт е откритието ни, че преди повече от 40 години в панагюрското читалище е кипял истински театрален живот. И то какъв живот! – както би възкликнал поетът.
Представете си само – за разлика от днес през миналия век, тоест още през отминалото хилядолетие пред претъпкания с публика салон читалищните самодейци са представяли по не по-малко от две постановки на сезон. „Иван Шишман”, „Прокурорът”, "От много любов”, „Тайни”, „Таня”, „Краят остава за вас” – това са само малка част от пиесите, записани в репертоара на нашия самороден театър. А към тях би трябвало да се добавят и няколкото оперети, както и една безкрайна поредица от тържествени спектакли, концерти и рецитали, подслаждали душите на целокупното гражданство.
Театър в Панагюрище!
Боже, Боже! Кой би могъл да си представи подобно чудо днес?
При това всички онези спектакли са били подготвяни с невероятен хъс и с толкова любов, че на актьорското майсторство, интерпретирано от така наречените самодейци, са могли да завидят и най-утвърдените професионални театри. Нека споменем като доказателство на гореказаното фактът, че само за представянето си на IV-я Републикански фестивал в Благоевград през 1974 г. всички участници в споменатата пиеса са придобили право да запишат ВИТИЗ (днешния НАТФИЗ) без конкурсен изпит. Във ВИТИЗ! Там, където тогава се
влизаше едва ли не през иглени уши!
Любопитното е обаче, че нито един от възнаградените с това право не се е възползвал от него. За какво им е трябвало? Та те и без ВИТИЗ са си били достатъчно добри, искани, обичани и горещо аплодирани от претенциозната ни публика.
О, минало!
О, незабравимо!
О , жалко наше съвремие!
Какви ли неведоми сили те промениха така, че вече дори не си спомняме за едно от най-стойностните ни духовни съкровища?
- Читалището светеше по-цяла нощ – спомня си просълзен Стефан Петришки. – Репетирахме до премала... Това беше възрожденски труд. И никой нищо не ни е заплащал. Но аплодисментите на публиката!.... А коментарите през следващите дни?... Получавахме въз-
можно най-добрата отплата – любовта на хората... Къде изчезна всичко това?... Вярно е, че телевизията промени бита на хората, но нима един турски сериал ни носи повече наслада?...
Разказва ли, разказва бай Стефан, разкъсван между сладките си спомени и горчивата носталгия. И не може да се начуди как така самодейният театър се е споминал и май-май се
готви да сподели съдбата на динозаврите. И че вместо него на най-младото ни поколение, на бъдещето на България, се предлагат само какофонията на дискотеките, маанетата на кръчмарската чалга и емоциите от среднощното порно.
В такъв случай, на какво бъдеще се надяваме всъщност?
 
Театрален хроникьор Явор Трепетликов
(в. "Чат-пат", бр. 13, 2012 г.)

Читалище "Виделина": Жалба за младост!

Читалището - огнище на българщината и съсредоточие на будната мисъл!
проф. Марин Дринов

Виделина! Едва ли съществува по-подходяща дума, с която да може да се охарактеризира еднословно същността на едно читалище. А годината на основаването му - 1865! Преди век и половина! Как да не се гордее панагюрецът с родолюбието на предците си? Още повече, когато се знае, че не други, а точно те – основателите, запалиха Великия априлски пожар, който изпепели до основи вековното робство. И че не другаде, а точно в тяхното читалище – потайното свърталище на комитите и буйните глави,просвещението бе превърнато в оръжие, без което свободата на българина не би била извоювана никога.
Тяхното читалище днес е нашето читалище. Но същото ли е то? Запазихме ли го по най-достойния начин? И в какво сме го превърнали – в свърталище на някакви нови тайни братства, или във обиталище на българския дух, вселен в него още при зачеването му? Трудно е да се отговори еднозначно. От годишния доклад на председателя Спаска Тасева, представен пред читалищните дейци на 29 март т.г., е видно, че животът продължава – имаме си смесен хор, певчески групи, духов оркестър, литературен клуб. Положени са основите на театрална трупа, танцов състав, дори и на рок-група. По инициатива и със съдействието на читалището през изминалата година са издадени и цели три книги. В доклада са изброени и изявите, които не са никак малко. Но… Дали направеното е достатъчно? И дали посоката на движение е напред или тъпчене на едно място? И на този въпрос е трудно да се отговори. И то не толкова заради плачещата за обновяване база, нито пък заради перманентната недостатъчност на средства за костюми, инструменти и други тилови атрибути.
Най-нерадостната констатация, с която се съгласиха всички, присъстващи на общото събрание,беше… „среброто” в косите на самодейците. Младата кръв - гаранцията за бъдещото съществуване, отсъстваше почти тотално. Защо? Къде се крие причината за това очевадно равнодушие? В апатията на младите, или пък…
След кратък, но всеобщ коментар, отговорът дойде от само себе си: Много от децата на Панагюрище дори не подозират за съществуването на читалището, а другите си го представят само като зелената фасада край площада. Опитва ли се обаче да ги „светне” някой какво се крие зад тази фасада? Учителите? Родителите? Приятелите? Май никой. А би ли могло да се случи? Безспорно. И след като планината не отива при Мохамед, това не означава ли, че Мохамед
трябва да отиде при нея.
Трябва!
Ах, тази думичка „трябва”! Хубава си е тя, но върши работа само в случаите, когато след произнасянето й, се пристъпва незабавно към набелязаното „трябва”. В такъв случай трябва ли да си го припомняме, след като всички сме наясно какво трябва?
Димитър Стефанов
(в. "Чат-пат", бр. 12)