Бобеков преди смъртта си: "Не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна"

Павел Бобеков

По повод 20 април – денят, в който през 1876 година избухва Априлското въстание, Радио „Фокус” – Пазарджик, публикува кратко интервю с доц. д-р Атанас Шопов, директор на Историческия музей в Панагюрище. Пред колегите от Пазарджик той разказва за живота и революционната дейност на един от видните жители на Панагюрище – Павел Бобеков, председател на „Привременното правителство” и хилядник по време на Априлското въстание.

Доц. д-р Атанас Шопов

Г-н Шопов, разкажете повече за живота и дейността на един от видните жители на Панагюрище – Павел Бобеков, който е председател на „Привременното правителство” и хилядник по време на Априлското въстание?
Доц. д-р Атанас Шопов: Павел Бобеков е роден в семейството на Станьо Бобеков, който редица години работи в Цариград, където се жени за една гъркиня – Манто, която довежда в родния си град Панагюрище. Именно в тяхното семейство се ражда Павел, който е най-голямото им дете – на 14 октомври 1852 година. Бобеков получава образованието си в родния град, където негови учители видните възрожденски дейци Васил Чолаков и Найден Попстоянов. Като ученик в Панагюрското класно училище той се отличава с голяма любознателност. Около 1864 година баща му го завежда в Цариград, където Павел Бобеков гимназиално образование и постъпва във Военномедицинско училище в Цариград.В това училище се свързва с цариградската българска колония и е активен деятел на културно-просветното ни движение. Взема участие в учредяването на Българското печатарско дружество „Промишление”. За него Петър Карапетров ще спомене, че се отличава с голям темперамент на характер. Той се обявява против идеята за дуалистична държава с Османската империя. Поради нещастни обстоятелства неговият по-малък брат Георги умира. Той също е в Цариград, но се удавя в Босфора. Това принуждава Павел Бобеков да се завърне в Панагюрище, за да бъде поне малка утеха на майка си. Той става главен учител в класното училище в града. Неговият принос за образованието в родния му град е, че въвежда изучаването на френски език, география и всеобща история. Тази негова любознателност и интелигентност е оценена от панагюрското общество и през 1875 година той е избран за председател на местното читалище „Виделина”. Под негово ръководство се поставят редица драми на сцената на читалището, с негово съдействие се основава и Женското дружество „Надежда”.

Каква е ролята на Бобеков по време на Априлското въстание?
Доц. д-р Атанас Шопов: Активна е неговата дейност и за подготовката и избухването на Априлското въстание. Когато идва Бенковски в Панагюрище, Бобеков присъства на сбирката в Дриновата къща, където е срещата на Бенковски с дейците на революционния комитет в града. Там той проявява отново своя характер като иска от Бенковски пълномощното му. След като му е показано Бобеков взема дейно участие в подготовката на въстанието. Панагюрският революционен комитет се съхранява след смъртта на Левски и успява да поеме организацията на бъдещото въстание. В комитета Бобеков със своите познания заема видно място. При преждевременното обявяване на въстанието е съставено „Привременно правителство”, което изпълнява и функциите на Военен съвет. Павел Бобеков заема една подобаваща длъжност, а именно – председател на „Привременното правителство”, а същевременно е и хилядник във войската по време на Априлското въстание. Като член на Военния съвет и водач на „Привременното правителство”, заедно с воеводата Бенковски, поемат ръководството му.

Каква е съдбата на Павел Бобеков след погрома на Априлското въстание?
Доц. д-р Атанас Шопов: След разгрома на въстанието, Бобеков е принуден да напусне Панагюрище и българските земи, емигрира в Румъния, където дейно се включва в работата на Червения кръст като преводач, участва и в Сръбско-турската война, а през 1877 година се установява трайно в Букурещ. Поканен е от Иван Адженов и поема редакцията на вестник „Секидневний новинар”. Първият му брой излиза на 6 април 1877 година.

Разкажете са последните дни на Бобеков?
Доц. д-р Атанас Шопов: Когато се обявява Руско-турската война, Бобеков се включва във войната като преводач в Главната квартира на руската армия. Той стига с корпуса на ген. Гурко до Търново, но заболява от туберкулоза и умира там на 17 октомври 1877 година. На траурната церемония една изключително емоционална реч произнася Стефан Стамболов. Бобеков е погребан в двора на църквата „Свети Никола” в старопрестолния град. Интересен факт е, че през последните дни от живота му до него е и майка му Манто. Изтощен от болестта, виждайки,че настъпват последните му мигове той споделя с майка си: „Умирам, но не ми е жално, защото бях честит да видя България свободна. Аз никога на допусках, че ще видя това, умирам мамо, спокоен за това, че до край изпълних дълга си към отечеството, на което дадох слабите си сили”. Наистина Бобеков едва на 25 години оставя едно значимо дело. Той е достоен пример за подражание и не случайно неговия лик стои на Стената на славата в Историческия музей в Панагюрище, за да посреща всеки посетител, който се докосва до миналото на нашия град.

Love.Panagyurishte / Страница за Панагюрище във Фейсбук

Панко Анчев, носител на Бончевата награда: Нужни са много усилия за да променим хода на развитие

Панко Анчев

Литературният критик Панко Анчев е новият носител на Националната награда за литературна критика „Нешо Бончев“. Това стана ясно след провелото се на 23 март 2016 година в Министерство на културата на Република България заседание на комисия, назначена със заповед на кмета на община Панагюрище.
Номинации за носители на престижната награда за литературна критика „Нешо Бончев“ тази година са били направени от Съюза на българските писатели – номинация за литературния критик Панко Анчев, от Съюза на независимите български писатели – номинация за акад. проф. д-р на филологическите науки Иван Радев, от Съюза на свободните писатели – номинация за литературния критик Кирил Попов, от Клуба на носителите на наградата „Нешо Бончев“ – номинация за литературния критик Панко Анчев.
Номинациите са разгледани от комисия в състав: доц. д-р. Венцислав Велев – началник отдел „Регионални дейности“ в Министерство на културата, г-жа Галина Матанова – заместник-кмет „Хуманитарни дейности“ на община Панагюрище, проф. Симеон Янев – литературен критик, г-жа Катя Зографова – носител на наградата „Нешо Бончев“ за 2015 година и Иван Станчев – председател на фондация „Съкровищата на Панагерик“.

Още за връчването на Бончевата награда и нейният статут - тук.

Част от кориците на книгите, написани от Панко Анчев

Панко Анчев е роден през 1946 г. във Варна. Завършил е специалността “Българска филология” през 1971 г. във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като журналист в Радио Варна (1972-1973), редактор, завеждащ редакция, главен редактор и директор на книгоиздателство “Г. Бакалов” – Варна (1973-1990), директор на РТВЦ – Варна (1996). Литературен критик, отговорен редактор на възстановеното списание за литература и изкуство “Простори”, публикува в редица български и руски литературни списания. Автор на изследвания върху историята на българската литература от Кирил и Методий до наши дни, православната вяра, историята на руската литература и българо-руските литературни и обществено-политически връзки, както и върху особеностите на българския исторически процес и състоянието на българския политически живот в миналото и днес. Автор е на 8 книги: “Творци и слово” (1982), “Човекът в словото” (1986), “Съвестта на думите” (1989), “Въведение във философията на българската литературна история” (2001), “Философия на литературната история” (2004), “Разумът в българската история” (2005), “Малкият народ” (2007) и “Литературна анкета с Найден Вълчев” (2007).
Анчев е член на Съюза на българските писатели и на Българския ПЕН-център. Той е почетен доктор на Литературния институт „Максим Горки“ в Москва (2009). Живее във Варна. Носител на националната литературна награда „Атанас Далчев” за 2008 г., наградата на СБП на името на Богомил Нонев за есеистика, публицистика и журналистика за 2010 г., наградата на СБП за литературна критика за 2013 г. за книгите "Работа на ума" и "Българският ум. Непрочетеният Цветан Стоянов".

Панко Анчев: 
Нужни са огромни усилия на интелигенцията, за да се промени ходът на развитие
Интервю на Пламен Минасов за сайта "Public Republic"

Нека започнем отначало. Какво Ви провокира да се насочите към литературата, а не към някоя друга професия?

Аз не гледам на заниманията си с литература като на професия. Изкарвал съм прехраната си не с писане и размишления, а с труд на журналист и книгоиздател.
Този труд е моята професия. Тя, разбира се, би била много трудна и не така привлекателна за мене, ако не се занимавах с литературознание и философия, ако не пишех рецензии, статии и книги върху българската и руската литература, ако не търсех тайните на литературното творчество и литературната история и тяхната връзка с обществените процеси.
Още преди да тръгна на училище, бях привлечен от магията на буквите и книгите. За мене беше истинско чудо, че е възможно с някакви знаци да се записва и изразява онова, което устата произнася, а след това да бъде отново възпроизведено на глас. Чудото така ме завладя, че бързо се научих да чета и пиша.
Бил съм на пет години. От тогава и до днес не съм се разделял с книгата. Не съм от семейство, в което е имало книги, макар книгата да бе почит в дома ни. С Божията помощ усетих нейната благодат. После всичко беше лесно и за мене бе напълно естествено да уча филология и да пиша.
Как мислите, литературен критик призвание ли е, предизвикателство или съдба?
Да си литературен критик е и призвание, и предизвикателство, и съдба. Говорят иронично, че критикът е неуспял писател. Неуспелият писател си е неуспял писател и никога не може да бъде критик.
Защото истинският критик е писател, който размишлява и изобразява живота чрез творбите на писателя. Той разсъждава и оценява тези творби, осмисля ги, за да каже своята истина за живота.
Критиката е самосъзнанието на литературата, нейният разум и съдна способност. Но тя е и самосъзнанието на обществото.
Ако обществото не желае да се оглежда; ако му е все едно какво става вътре в него, дали е здраво или боледува, дали хората са щастливи или нещастни, то няма нужда от критика, задушава я и я превръща в реклама.
Тогава и литературата не изпитва потребност да разсъждава за себе си, да преценява състоянието си. Както е днес. Затова освен всичко друго критиката е и отговорност, служение на истината, борба за социална хармония и защита на националното своеобразие.
Живеем в твърде интересно време. Какво се случи през последните 25 години? Каква ценностна система моделира обществото? Дали беше прав Вацлав Клаус преди време, когато казваше, че “Искахме нещо повече от пълни супермаркети”?
На мене днешното време не ми е интересно, защото е убого, подло и жестоко. То размести не само социалните слоеве, но и отрече изконни морални и национални ценности, разруши илюзии и притъпи сетивата на обществото, поради което то все по-малко е способно да отделя доброто от злото.
Човекът бе унизен и поруган. Вменено му бе да бъде не раб Божий, а потребител и егоист, който от нищо друго не се интересува освен от удоволствия и задоволяване на плътските си потребности.
Сега е време на нравствен упадък, на отказ от доброто. Отречени са Десетте Божи заповеди и човекът е изпаднал в разгул, отчаяние и безнадеждност. Това е страшното, а не толкова материалната бедност.
Не знам какво е искал Вацлав Клаус, но самият живот се превърна в един супермаркет с красиви стоки. Но коя стока има душа – тя дори няма и кой знае какво съдържание. Най-важното в нея е опаковката.
Необоснованите очаквания и естествените разочарования на хората, които в случая представлява и изразява Вацлав Клаус, са от неправилното разбиране на понятието «свобода».
Истинската свобода, каквато ни е дал Господ и която Той никога няма да ни отнеме, е свободата да избираш между Него и дявола, между доброто и злото. А не да правиш каквото искаш и да имаш всичко.
Нека се върнем в полето на литературата. За какво ни разказват романите на Антон Дончев? Посветихте му интересно изследване, което наскоро излезе на книжния пазар. Как се преплитат история, литература и философия в националното ни светоусещане?
Антон Дончев е един от най-големите български писатели от втората половина на ХХ век. Той е блестящ стилист, майстор в изобразяването на характери, отличен познавач на българското минало. Но той е преди всичко писател със своя идея за българската история.
Сега, когато творчеството му е закръглено и почти завършено, се вижда колко мащабна е неговата философия на историята, колко точни са идеите и разбиранията му за българската историческа съдба.
Историческите му романи не са обикновени сюжети с исторически герои, а проникновени размишления. Ако имаме някаква що-годе смислена философия на историята, то тя е преди всичко в творчеството на този велик писател.
Как днес осмисляме, според Вас, българското като начин на идентичност и част от европейското и световното? Или то се разтваря като бучка захар във вода и все повече изчезва?
Глобализацията поставя на изпитание самото понятие за нация и полага края и на културата като национален проект. Върви процес на обезличаване и «вторичен упадък», както казваше Константин Леонтиев. Но този процес не може да продължава дълго, защото противоречи на Божия промисъл.
Бог е създал различни народи с различни езици и култури. Разделил ги е, както знаете, на Вавилонската кула. Втора Вавилонска кула няма как да бъде построена, т.е. няма как нациите да се разтворят «като бучка захар в чаша вода», както казвате, и да се образува една-единствена с една-единствена култура и език.
Аз наблюдавам този процес и констатирам, че вече е започнал «бунт на културите».
Този бунт е срещу идеята за "глобална култура" и нация. Той обаче изисква сериозни и задълбочени размишления за националните идентичности, за ролята и мястото на големите и малките народи в световните процеси, за поддържане не толкова на «диалог между културите», колкото на симфония, т. е. съзвучие между тях.
Ние, българите, още не познаваме своята история – не фактите и личностите в нея, а идеите й, закономерностите в развитието й. А там е смисълът и същността на «българското». За съжаление, нашата интелигенция е или дълбоко заспала, или вече мъртва, за да изпълни призванието си да бъде духовен водач на народа.
Моите идеи за «българското», за българския свят и дух се опитах да изразя и защитя в най-новата ми книга «Българият свят. Историята на националната литература като история на националния свят».
В блестящите си творби Цветан Стоянов преди време обръщаше поглед навътре в душата българска и се опитваше да разкрие света около нас. Има ли днес нужда от такъв поглед, който да ни показва ориентирите в един нов свят, в който живеем?
Има, разбира се, такава нужда и аз мотивирам тази нужда в отговора на предишния си въпрос. Самият Цветан Стоянов е блестящ пример за това как един национален ум може да осмисли световната култура и да я приобщи чрез себе си към националната.
Той е велик мислител, какъвто днес за съжаление нямаме. И това е бедата ни, а не материалната бедност и простотията на тези, които ни управляват.
Аз се помъчих да покаже величето на неговата мисъл и ум в книгата «Българският ум. Непрочетеният Цветан Стоянов», която излезе през 2013 г.
Вие сте човек на словото и неразривно свързан с медиите. Какво ви дадоха, но и отнеха през годините?
Аз започнах трудовия си път като журналист в Радио Варна. Там работих само една година, но тази година ме възпита да бъда организиран, да не отлагам, да съм винаги под напрежение и в потока на събитията.
Самата професия на журналист не ми се понрави, понеже ми е по-хубаво да чета книги, отколкото да ходя да отразявам събития. Но урока го усвоих и съм благодарен, че минах през тази професия.
Защо днес именно медиите не ни казват как, а за какво да мислим?
За съжаление днес не писателят, не интелектуалецът, а медията формира общественото мнение. Не дори журналистът, а именно медията.
В медията журналистът е почти анонимен, безличен, сляп изпълнител на нечия чужда воля. Затова и самите журналисти в голямото си мнозинство не са хора с характер, култура, образование, стил.
Те идват от улицата и дори университетът не е в състояние да ги възпита и образова, защото и там са същите като тях хора – макар да са доценти, доктори и професори.
Сега се атакува и промива масовото съзнание. То трябва да се обезсили, да се лиши от оригиналност и собствена воля, за да бъде консуматор и изпълнител, а не творец на духовни и материални блага.
Затова, признавам, не чета вестници, не гледам телевизии и не слушам радио. Само пробягвам в интернет заглавията и нищо повече.
Възстановихте някогашното варненско списание за култура и изкуство “Простори”. Какво представлява новото му издание? Какви са акцентите в него?
Ние възстановихме не само "тялото" на "Простори", но преди всичко неговия "дух". Преди 53 години в книгоиздателство "Георги Бакалов" излиза първият брой на алманах "Простори", чиято цел е да бъде творческа лаборатория на младите автори от Североизточна България.
Алманахът трябваше да бъде крачка към издаването на самостоятелна книга. По-късно той преживя различни преображения, за да бъде закрит през 1990 г. от новите власти и от безхаберието на тогавашните му редактори.
Сега "Простори" е списание и е издание на Община Варна; то се списва по решение на Общинския съвет-Варна. "Простори" промени облика, обема, съдържанието и периодичността си, но запази своето предназначение да бъде трибуна и творческа лаборатория на млади автори. То е национално по предназначение.
Ние публикуваме автори от цялата страна, доста преводи поместваме – и това е една от задачите ни. Искаме да стимулираме превода като изкуство, а и да запознаваме читателите с интересни явление в различните чужди литератури и култури.
Отделяме голямо внимание на критиката и изобщо на хуманитаристиката. Във вски брой печатаме статии по важни творчески и философски проблеми. Събрахме сравнително широк кръг от сътрудници. Имаме почитатели и читатели в страната и дори в чужбина. Сайтът ни е следен от доста хора. Отворихме страница и във фейсбук. Търсят ни и се интересуват от нас.
Съществува ли спор с ИК “МС” относно правата по издаването на това списание? Какво мислите по този въпрос и какво е принципното му решаване?
Ох, мислех, че няма да се налага да отговарям на такъв въпрос. Какъв спор? Списанието бе възстановено като приложение на сп. "Морски свят". След това редакцията реши и заедно със собственика на въпросното списание предложихме то да се отдели и стане самостоятелно издание на Община Варна. Заедно с този собственик изготвихме специален статут, който бе одобрен от ПК "Култура, вероизповедания, медии" и утвърден от Общинския съвет.
Два месеца след това решение тайно и без дори да ме уведоми издателство "МС" патентова в патентното ведомство марката на списанието. Патентова марката, след като отлично знае, че самото списание е вече собственост и издание на Община Варна.
И когато ние, недоволни от работата на издателството, потърсихме друг, който да извършва предпечатната подготовка и печата, за което общината редовно обявява обществена поръчка, собственикът пише писмо на кмета и предевява претенция на притежател на марката.
Кметът съответно прави проверка и установява, че този човек няма основание за подоба претенция. Но все пак го съветва да се обърне към съда, ако смята, че правото е на негова страна. И сякаш въпросът приключи. Но при всеки нов директор на дирекция "Култура", а и след смяната на кмета, отново валят писма и жалби на считащия се за прав.
Отново започват проверки, финансирането се бави и ние пропуснахме дори две години. Аз разполагам с всички документи по случая: писма до кмета и от кмета, становище на правния отдел на общината и други такива. За всеки случай ние променихме малко названието на списанието и то сега се нарича "Простори 61". Видях, че издателството е издало два броя на уж "автентичното" списание. Ужас!
Такава посредственост и творческа немощ вони от тези два броя, че чак ме досрамя за човека, който претендира и е готов на всичко, за да провали една идея.
Не, не ми се говори за това. Чувствам се омерзен. Обидно ми е да се занимавам с такива нечисти работи и да отговарям на човек, който си мисли, че може да притежава нещо, което никога не е било негово и не бива да е негово.
Имате ли любим писател?
Нямам един-единствен писател. Обичам, препрочитам и анализирам много и класиците от миналото, и тези от днес. А също и млади автори, които тепърва се утвърждават и придобиват известност.
Вашата любима сентенция?
Май и сентенция нямам. И не цитирам, когато говоря и пиша. Абе скучен човек съм.
Какво ви вдъхновява отново да застанете пред клавиатурата на компютъра, заменил някогашния бял лист и пишещата мащина, за да подготвите поредния текст в областта на литературознанието?
Аз сега съм в друго състояние. Дългите години занимания с литература и философия, с история и публицистика ми дадоха възможност да навляза по-дълбоко в няколко теми и проблема, които сега постоянно ме занимават. И работя всеки ден по пет-шест часа.
Компютърът е моето средство за писане, но и източник за информация, справки, контакти. Затова не бих казал, че вдъхновението ме води. Днес съм на принципа «нито ден без ред», което означава писане и четене през всичкото време, в което съм на работната си маса и пред компютъра.
И накрая, но не на последно място, познавайки нашето общество не само от позицията на литературния контекст – оптимист ли сте за развитието му?
Не, не съм оптимист. Вече казах какви са моите тревоги и опасения и откъде идват според мене бедите над нашето общество, държава и нация. Трябват огромни усилия, които интелигенцията да вложи, за да се промени ходът на развитие и се утвърди нов тип личност.
А заедно с нея и нов тип общество. Моите усилия са скромни, но вярвам, че те се прибавят към усилията на други, мислещи като мене. Може би добавям нещо към общия труд за промяна.

Валери Петров: Усещам ХХI век като голямо изпитание

Валери Петров

Валери Петров е сред най-обичаните поети, писатели, преводачи и сценаристи за поколенията от средата на ХХ век до днес, а, убедени сме, и занапред. Има и малко познати факти, свързани с него, като например, че е роден с името Валери Нисим Меворах, завършва медицина и участва като кореспондент във  Втората световна война. През 2010 г. академикът навърши 90 г. Рядко дава интервюта, само когато наистина има какво да каже. Този път избра да го направи  за Списание 8. Интервюто е от 2011 г., но понеже напоследък е коментирано, ви го представяме в пълната му версия. Ще се уверите, че то не е загубило и дума от своята актуалност...

- Г-н Петров, кое ви дава сила да продължавате да пишете?
- Сила? При мен въпросът не се поставя така. Аз просто съм свикнал с писането и не мога да си представя своя живот без него. Нещо ме кара да пиша, носи ми удоволствие, когато го правя, и радост, когато ми се стори, че се е получило нещо нелошо. Разбира се, този, който е стигнал до десетото десетилетие, трябва да внимава в играта.
- Нашето списание се казва „8", а това е числото на безкрайността. Има ли нещо безкрайно в човешкия живот?
- Бих могъл да ви измисля някоя духовитост, но навярно  не това искате. А, говорейки сериозно, мисля, че всичко в живота е крайно, като започнем - за съжаление - със самия него, живота. Но може би е безкраен живот това, че гените ни се  предават на следващите поколения? Лошото е, че самосъзнанието на индивида свършва с неговата... с, така да се каже, свършека му.
- Помъдрява ли наистина човек с годините?
- Не съм сигурен. С годините той натрупва опит, но към края пък често започва обратният процес... да не му казвам и на него името. И освен това, от гледна точка на интелекта, хората не са равни при старта. Французите имат една дума: „Когато си красив, то е до време, когато си глупав, е завинаги." Не става дума за мен, разбира се, но помня, че веднъж, във връзка с някаква случка от миналото, си казах: С кой акъл си го направил? И си отговорих: С твоя си, със същия, с който и сега можеш да направиш не по-малка нова глупост.
Но, шегата настрана, както се знае, старият човек винаги има чувството, че може да посъветва младите, да ги научи на нещо, но може би това чувство е измамно, защото те живеят в друг, нов свят, в който той е чужденец. Така или иначе, всичко това не е много важно на практика - въпросните млади изобщо не ни слушат. То е като с пословиците - какво са те, ако не опит на поколенията да предадат уроците, които са получили от живота, на идващите след тях? Опит неуспешен, защото ние научаваме поговорката, дори я цитираме наляво и надясно, но трябва да изпаднем в положението, за което тя говори, та да проумеем, какво ни е казвала.
- Много хора твърдят, че римите и традиционното стихосложение са отживелица, а вие продължавате да сте им верен. Защо?
- Първо, аз мисля, че навярно - поне у нас - такова е само чувството на някои от младите поети и младите любители на поезията,  и че много  повече са тези, които не харесват разпадането на формата в поезията, особено когато то е свързано с неразбираемост, маниерност и нормален мързел, както често бива. Нещо повече, мисля, че напредналото отдръпване на читателите от поезията  е причинено в немалка степен именно от практикуваното - отдавна на Запад, а отскоро и у нас - разрушаване на класическия стих. Трябва ли да казвам, че всичко това е свързано с глобалната духовна криза, която днес преживява човечеството?
Но, разберете ме правилно: естествено, поезията се е правила и може успешно да се прави по единия и по другия начин. Аз лично съм свързан още от дебюта си с традиционната форма, просто не умея да пиша иначе, а и мисля, че модерността е не в отказа от римите, а нейде съвсем другаде...
- Вие сте от малкото хора от вашето поколение, които работят с компютър и интернет. Какво пречи на по-възрастните да свикват с новите технологии?
- Мисля, че ни пречи преди всичко възрастта. Аз също съм само в детската градина на новата грамотност  и току викам на помощ внука си, защото  седмичният ми труд се е скрил в магическия сандък  и не мога да го измъкна от там. Но другото, което ни пречи, навярно е чувството „закога, бе!", а и убеждението, добито от  странични свидетелства, че интернетът не носи добро на хората. Да си призная, и аз съм убеден, че въпреки безспорните удобства, които той предлага, виртуалната връзка между хората, установявана от него, е фиктивна, докато откъсването ни, благодарение на нея, от действителния съсед или познат е реално и вредоносно. Тази мрежа не ни свързва, а ни улавя и ни откъсва от реалния свят с неговите реални проблеми. Но това е друга, много голяма тема, за която нямаме време, защото би обхванала сериалите, развлекателните програми, „най-добре продаващата се" литература, трилърите и килърите, и изобщо въздуха, който дишаме.
- Но хората все пак трябва да са оптимисти, нали? В какво можем да намерим сила, за да вървим напред?
- Мисля, че думата „оптимизъм" е синоним на „жизнена сила".  Тази сила не се търси и намира -  като всяка друга черта на характера, или я имаш, или я нямаш. Но човек трябва да полага усилия, за да преодолее черногледството, в което може да е изпаднал. Ако успее, това ще значи, че е надарен с жизнена сила. Виждате, голям схоласт съм, а?
Далеч от схоластиката обаче, си мисля за писателя, че той и в тежките обществени моменти трябва да търси за себе си и за тези, които го четат, искрица вяра в победата на доброто.
- А в този ред на мисли, защо е важно да запазим детето в себе си? Как можем да го направим?
- Това нещо не става насила. Мисля, че всеки - в една или друга степен - запазва спомени от детинството си и нещо от детския поглед към света. Аз лично имам лоша памет и малко такива спомени, но нещо от детското виждане, изглежда, се е запазило в мен, защото, като се обърна към написаното от мен през годините, виждам, че много често в него се мяркат образи на хлапета. Не казвам малчугани, защото тази дума ми е втръснала от честата x употреба в печата.
- Почти всички, които са имали възможност, са се заразили от жаждата за известност и са я търсили. Вие, напротив, винаги страните от нея. Как успявате да се предпазите от това изкушение?
- Ще ви отговоря с една случка, разказвана за големия ни актьор Константин Кисимов. След едно гостуване на Народния ни театър в Румъния някой го попитал: „Абе, бай Коста, вярно ли е, че букурещките красавици се трупали пред хотелската ти стая?". А той отговорил: „Бе, то ни е вьерно, но ти го разказвай!" Та такъв е и моят случай. Това, което казвате за мен, „ни е" съвсем вярно, макар да ме ласкае. От желанието, ако не за известност, то поне за признание, човекът на изкуството не може да избяга. Нещо повече, всъщност то не е изкушение, а един от стимулите ни да пишем, рисуваме и т.н. Не главният. Главният е в това, че ти се работи, че ръцете те сърбят - в нашия случай - за писалката или клавиатурата.
Но пред човека на изкуството има два пътя, два начина за осъществяване – единият е този на шумната самореклама, другият -  на усърдния труд и уважение към изкуството. Аз лично  съм следвал принципа „То ще се разбере".
Напоследък обаче критериите в културния ни живот така се объркаха, ролята в него на конюнктурите, рекламите, политиката така нарасна, добрата публика така оредя, че не облажавам даровитите хора, които тепърва навлизат в света на културата ни.
- Следили сте почти едно столетие как се променя страната ни, а и цялото земно кълбо. Накъде вървим? Как си представяте обществото на бъдещето - може ли то да е по-социално?
- Въпросът ви ме затруднява - току-що говорих за това, че не бива да разпространяваме лошите си настроения, а и отложихме темата за културния глобализъм. Но какво да правя - имам чувството, че човечеството преживява такава тотална криза – екологическа, икономическа, политическа, социална, духовна, – каквато май не е трябвало да преодолява ни веднъж в хода на цялата си история. Мисля, че и другаде съм отбелязвал честата употреба напоследък на думата „оцеляване" – явно не сме много сигурни, че човешкият род ще оцелее. Трябва да се поумнява, и то час по-скоро. Трябва да се научим да минаваме над различията от всякакъв род, да се борим със заложените в нас от пещерно време алчност и агресивност, които според мен са в дъното на всичко. Усещам нашия век като голямото изпитание за Човека, който  твърде самонадеяно се е нарекъл „знаещ, разумен".
А питате дали бъдещото общество трябва да бъде по-социално. Според мен изразът ви е слаб. То трябва да бъде не само по-социално, но съвсем друго, ново, по-човечно и достойно за Човека. Виж, тогава можем да спрем историята! Шегувам се, то се знае, историята не може да спре, освен - ай-ай-ай! - по еко- или астропричини. Но, мислейки в границите на нашите обозрими времена, напразно ни убеждават, че това, което имаме, наистина било несъвършено, но по-добро не можело да се измисли. Така ли? Наричате несъвършенства ужасите, сред които светът живее? И значи понеже берлинската стена била рухнала, и т.н. да престанем да мислим за една по-добра уредба на живота върху планетата, да заглушим в себе си гнева срещу злото и бляна за справедливост, който човечеството лелее, откак се помни?... Простете, развълнувах се, и това „лелее" го доказва.  
- Ще пребъде ли книгата? С какво се захранва така популярната през последните десетилетия несподелена любов на човека към телевизора?
- Главната причина за пристрастяването на децата към телевизора е, мисля, в това, че е по-лесно да гледаш и слушаш наготово приказката, отколкото да я сричаш в книжката. Същото май е и при възрастните, но освен това при едните и другите, изглежда, играе роля и магнетичната сила на малкия екран.
А дали книгата ще пребъде - не мога да пророкувам със сигурност. Виждам  я, че прави усилия да не загине. И дано успее, но извънредно важно е, разбира се, какви мисли и чувства ще носят на хората и двата „носителя" - книгата и екраните, малкият и големият. И специално малкият, който се оказа по-голям от големия си събрат. Защото, ако книгата трябва да заплати живота си с цената на доброто съдържание, това също ще бъде смърт.
Но горчивото, което бих могъл да кажа на тази тема, е добре известно и на вас, и на читателите ви. Ще изкажа само общото си чувство: тъжно е, че в обществото, в което живеем, властта на парата бързо превръща великите завоевания на човешката мисъл в инструменти за трупане на печалби... Лошо, непълно се изразих. Всъщност жаждата за печалби не само първа използва новите постижения на науката, но преди това ги и поражда, защото са є станали необходими... Тя изобщо иззема осъществяването на тези човешки мечти, отклонява  го -  парадокс! – от високите  му цели  и го насочва срещу човечеството.
Представяте ли си – чудесните продукти на човешкия мозък са използвани за неговото собствено интелектуално затъпяване и морално деградиране! Кой нов Жул Верн би могъл да предвиди през миналия век, че магическото кълбо за „далновиждане" - този приказен полет на източната фантазия! - ще се превърне в рупор за тъпи търговски реклами! И че ролята на новините или на занимателните и културните програми в тв-то ще бъде почти сведена до тази на стръвта към въдицата на търговията! Или че при възможностите да бъде „домашно училище" телевизията ще се превърне в мощен разсадник на насилие и порнография! Това е само една фасетка от цялото „положение на ситуацията". Къде отидоха мирният „свят от завчера" на Цвайг, мекият свят на Чехов! Всички ние сме като децата, за които говорихме, и не забелязваме какво се извършва около нас и в нас самите... Вие сполучливо наричате любовта ни към телевизията „несподелена" – не ни обича тя, не ни е приятелка тя, и за нея ми иде на ум латинският израз „Боя се от данайците и когато ми носят дарове"...
Извинете ме за това второ освобождаване на емоциите... Изобщо, имам чувството, че отговарях твърде надълго на въпросите ви - дано не сме дотегнали на читателите! Какво ще кажете?

Източник: spisanie8

Писателката Неда Антонова се присъедини към "Чат-пат"

Неда Антонова

Писателката Неда Антонова стана част от кръга на "Чат-пат" във Фейсбук. Тя бе поканена и приета от нашият неуморим наблюдател Мария Бегова. По този повод ви предлагаме едно нейно интервю за сп. "Факел", направено от Румен Леонидов.

Неда Антонова е родена в с. Николаево, Плевенска област. Завършила е Института за култура в Ленинград /сега Санкт Петербург/. Работила е като журналист, а по-късно и като редактор в художествената редакция на Военно издателство. Дебютира със стихосбирката "Повторими неща", после се посвещава на исторически роман: "Войната свърши в четвъртък", "Не умирай вместо мен", "Ангела", "Приют за щастливи. Пише и проза за юноши: "Обичам те, вълк", "Вълк на покрива", "Разбивачи на касички". Нейни са и романите "Три кита в аквариума", "Лобният път на сърцето", "Надали", "Полугол и полугола". Автор е и на трилогията "Вино и молитви", "Вино и оръжия", "Вино и чудеса". Пише и пиеси, които се играят с упех: "И слезе Господ на земята" е поставена в Театъра на армията, "Гълъб за сърдечни послания" и "Звезда от последна величина" - в Телевизионния театър, "Асен, убиецът на Иванко" (2011). Някои от романите й са преведени на френски, руски, чешки и полски език.

Неда Антонова: Съществителното българин е "глагол"... 
Или защо пиенето на вино е национален празник на душата


Първата ти книга е стихосбирка. Защо след нея изведнъж реши да пишеш романи?
Ако имаме предвид издадените текстове, да. А иначе първата ми написана, макар и непубликувана книга, е повест, която за самочувствие наричах роман. Стихотворението и романът са различни като половете. Ако едното е звезден миг, божествен проблясък в сумрака на ежедневието или вик на отлитащ жерав, другото е ежедневна каторга, самотно приключение, паралелна вселена, населена със тебеподобни, където задълго намираш убежище. От опитни хора съм чувала, че да пишеш проза, е като да се напиеш или да се надрусаш. Романът винаги е в състояние да те отведе там, където искаш, но където никога не би могъл да бъдеш в действителност. Той те сродява с целия свят – с живи и мъртви. Дава ти възможност да направиш от себе си всичко, което поискаш: херцогиня, кон или ябълка… И полетът ти трае дълго…
Докато накрая разбереш, че си летял насън. 

Каква е историята на тази повест и защо не е издадена?
Причината е банална. Всичко се случва в паметната година, когато излетя Гагарин. Ние с Ив. Ан. сме учители в дуловското село Вокил. Живеем в пристройка към училището, два пъти в седмицата ходим пеш в съседното село за хляб, но и два пъти седмично гледаме кино. През лятото филмът се прожектира върху стената на кметството, а публиката седи на тревата в общинския двор. През зимата единственото що-годе просторно и отоплено помещение, достъпно за култура, е краварникът на текезесето. За екран – варосаната стена. Носим си столове от къщи, сядаме в предната част, зад нас животните преживят, мучат, отдават се шумно на естествените си нужди, но ние сме загърбили битието и жадно поемаме талазите на изкуството… Цяла зима. Там някъде ще ми е щукнала мисълта, че повече не ми се живее така, че точно в това село, точно сред тези мили хора, които знаеха по две-три български думи, но винаги ни почитаха с баклава на байрама, може да се живее и по друг начин. И скоро - трогателно-непоколебима в увереността си, че знам начина - взех да си записвам разни хрумки, мечти-идеи и изречения: за това село, за тези хора и за нас с Ив. Ан. След година и нещо занесох една зелена папка на Петър Алипиев във Варненското издателство. Още помня изумения му тъмен поглед: ”Млада, здрава, деца, мъж, професия…И вместо да живее, тя седнала да ми пише романи…”
Следвах съвета му доста години. Стараех се да живея. Когато социализмът от зрял взе да става още по-зрял и да клони към загниване, а истината за собствения ни живот и за живота на децата ни вече не можеше да се преглъща без разредител… Да, тогава започна спасяването поединично. Някои го правехме чрез текстове.

Първите ти романи са свързани с исторически събития…
По онова време повикът на партията гласеше: „Повече сред народа, по-близо до живота!”. Имаше пишещи хора, които не без основание решиха, че и преди 1944 г. по българските земи е имало живот и, като пожелаха да бъдат по-близко до него, нагазиха в историята. И се нароиха томове – като тухли – в сухата зидария на социалистическия реализъм…

Е, и твоите са доста обемисти!
Щото прилагам теоремата на Шенън: за да си сигурен, че излъчваната информация е достатъчна, в нея трябва да има излишък. Дори, когато е историческа.

И ти бе убедена, че на тебе - като жена - най ти приляга да разнищваш въпросите на войната: Сръбско-българската, Балканската…
Сигурно знаеш, че при всеки от нас кучето е заровено на различно място. При мене например – в детството. Известно е, че първите седем години, подобно семенцето на дървото, съдържат всички наши бъдещи клони и гнезда. Пра-прадядо, загинал на Три уши („Българийо, за тебе те умряха…); прадядо - пехотинец в Балканската война („Кой жив, кой умрял – стигнааме Люлебулгаз”), дядо – кавалерист в Първата световна („Райно, джанам, черни коне, жълти юзди...”), баща – артилерист във Втората световна (Унгария, град Надканижа)… А на село зимите са дълги и комшийските събирания – чести. Па са спомени, па са хвалби, па измислици, па въздишки… После пеят. Де пеят, де подсмърчат и се бършат с ръкав… Запомних Войната като Приказка и Празник. Като Мит и Балада. Като сцена за изява на мъжа и арена, на която моите предци не признаваха загуба, каквото и да твърдеше историята.
Неизвестно защо, но с най-голямо любопитство слушах преразказите за събитията от Сръбско-българската война. По-късно документите подкрепиха долавяното от интуицията: единствената победна война на Третото Българско царство и единствената, в която България излиза срещу противника с а м а, без да разчита на пактове, коалиции, съюзи и съглашения… Чак тогава разбрах защо, когато фактите говорят, боговете мълчат... Ами защото боговете говорят чрез фактите.

Писала си и за юноши – три книги с общи герои. Дали ги четат днешните тинейджъри?
Едва ли. По-скоро – не. През осемдесетте години, когато една от тях („Фантазия за първата любов”) се появи на книжния пазар, тогавашните юноши все още имаха смътна нужда да научат нещо повече за любовта, за смисъла на думите и други важни съставки на живота… Опитах се да им го кажа. Сега не бих го направила. Днешните млади хора научават всичко за любовта, много преди да са получили първия си документ за самоличност. Те така стръвно поглъщат интимното познание, че ме е страх да не изчерпат преждевременно съкровището, което представлява романтичното човешко общуване.
Но в едно съм сигурна: всяко поколение има своя вид любов. Това, че ние, людете от миналия век! – не знаем и дори не подозираме начините, по които днешните млади хора се обичат, не пречи на любовта им да съществува и да прави щастливи онези, които я споделят.

След толкова боравене с личности и събития от историята, каква е твоята представа за българина?
Каквото и да кажа, то няма да се отнася за българина въобще. То ще е за тебе, за мене, за децата ни, за четящия тези редове. Защото всеки от нас – подобно океанската капка – съдържа цялата участ на своето племе. Българинът – и през вековете, и днес – не е нито по-добър, нито по-лош от своите съвременници по света. Или както казва Никола Джанков – прекръстил се на Нико Камелис*: „Най-тежкият грях на чиляка е да подозира своя народ в ничтожност! Изкупление няма!”
Понякога обаче ми се струва, че съществителното „българин” е глагол. Единственият в нашия език, който съществува само в едно граматическо време: бъдеще предварително в миналото – „Щях да съм…”, „Ако не беше турското робство, ние щяхме да сме е-хеее…”, „Ако тогава не бях изпуснал влака, сега щях да съм о-хоо…” Щял си, ама не си. Ама не съм. Ама не сме. Дано идващите след нас да са!

Думата вино често присъсва в заглавията ти: „Вино и молитви”, „Вино и сафари”, „Вино и чудеса“, да не би да си поклонничка на Бакхус?
Виното не е просто питие, то е духовен атрибут и метафора на Божията кръв, то обагря в леко тръпчив вкус ритуалния живот на българина от раждането до гроба. Виното ни свързва с надбитийното, превръщайки се в символ на особена духовност. Виноделието в бита на българина е нещо като шевицата в живота на българката. То е продукт на личен стил и творчество. В годините, когато вече нямаха земя и стока, мъжете от родното ми село се хвалеха с виното си. И не добрите пиячи печелеха в състезанието за престиж, а майсторите на уханните вина-букети. И пак в онези години един иначе сериозен и достоен мъж, в желанието си да постигне оня тъмен и мистичен цвят на своето вино, бе погазил традицията, прибавяйки към гроздето узрели чепки от черен бъз. Тайната бе разкрита и квалифицирана като престъпление против почтеността на винотворчеството, а човекът – счетоводител на селкоопа – бе отлъчен от мъжкото общество. Или, както казва полковникът от търговското разузнаване Иван Белов*: „Пиенето на вино е национален празник на душата”.

Какви книги четеш?
Естествено е всеки автор да предпочита книги, които никога не би могъл да напише. Колкото до мене, харесвам писатели, съзвучни с времето си и съчувствам на онези, които са го изпреварили. Предполагам, че е доста тягостно занимание да седиш някъде и да чакаш времето ти да те настигне. Някои го дочакват легнали. Но тревата над главите им заглушава стъпките и те така и не разбират, че времето им е дошло.

Във „Вино и сафари” казваш: „Има хиляди начини човек да преживее живота си и никой от тях не е окончателно погрешен.”
Сигурно е ставало дума за преодоляване на първородното ни чувство за грях и вина.

Бъдещата ти книга е за царица Елеонора – завръщаш се отново към историческата тема...
„Царица Елеонора Българска” не е исторически текст, още по-малко биографичен. Мисля го като разказ за това, с какво ни овъзмездява съдбата, когато ни е лишила от любов. Но не на принципа „Богатите също плачат”. Подходът е друг: „Любовта е сезон, а всичко останало е климат.”

Пишеш за смъртта със симпатия…
Така е. Баба казваше: „Да не знае кучето, че те е страх.”
_________________________________________
* Герой от романа на Неда Антонова „Ангела”.
* Герой от романа на Неда Антонова „Вино и молитви”.