Зовът на великия час, отразен в журналистиката

100 години от обявяването на Балканската война

Щедри слънчеви лъчи озаряват есента на 1912 година и обещават топли и приятни дни. В столицата София животът продължава  необезпокояван, въпреки носещите се слухове за идваща война. По търговските улици „Леге”, „Мария Луиза” и  „Търговска” се носят все същите пъстри тълпи от чиновници, военни, селяни и занаятчии. Градското казино, ложите на вариетето „Нова Америка” , кафенетата „България” и „Панах”, бирариите „Червен рак” и „Батенберг” са препълнени от оживена публика. Ала опитният наблюдател ще усети наближаващата буря, която скоро ще промени изцяло привидното спокойствие. Току-що са жестоко потушени вълненията на българското население в поробена Македония. Клането в Кочани през юли 1912 г. е последното изстъпление на турските власти. В тайно приложение към Договора за приятелство между Царство България и Кралство Сърбия  от 29 февруари 1912 г.  вече е  уговорено разпределението на македонските земи между двете държави.
Няма какво повече да се чака. Това е и мнението на българските политически водачи. В анкети на вестник „Реч” от м. септември Ал. Малинов, шеф на Демократите заявява: „Въпросът за положението в Македония влиза в своята последна фаза”. На същото мнение е и д-р Н. Генадиев, шеф на Народолибералите: „Македонският въпрос узря”.
Колективната нота на Балканските правителства до Високата порта за предоставяне на автономия на Македония и Одринско е отхвърлена. Ето кратка хронология на мигновено настъпилите събития : на 17 и 18 септември е обявена мобилизация на съюзните Балкански държави, на 19 Турция отговаря със същото, на 26 септември малката Черна гора започва бойни действия, на 4 октомври Турция обявява война на съюзниците, на 5 октомври България и Гърция на свой ред се намесват във войната, последвани на 7 октомври от Сърбия.
България и престолният град София – стават имена, които най-често ще се срещат в световния печат. Предстоят звездни мигове за военната журналистика.  Ориент експрес е препълнен с военни кореспонденти от Франция, Австрия, Германия , Англия и други страни. Влакът напуска светлините на Виена и Будапеща и устремно препуска до последната спирка – Белград. Оттам в тъмнините по пътя към София започва неизвестността, която съпътства войната. Ръководството на Министерството на войната акредитира 110 кореспонденти на световния печат : от Русия - 19, от Англия – 17 , от Франция – 14, от Германия – 11 и т.н. България е представена с 12 души. Хубавата и непретенциозна столица на България приютява в пазвите на луксозния хотел „България” многобройните чужденци, които плъзват с фотоапарати и екзотични облекла из улици и учреждения. Присъствието на чуждите кореспонденти е живо описано в спомените на Симеон Радев. Всички са поразени от едно: посрещането на войната с толкова радост. Един френски журналист се удивлява: „Този народ чака да се бие както се чака голям празник „Тук е събран цветът на световната журналистика, като колоритният Людовик Нодо от „Льо Журнал”, посетил през 1902 г. Македония и драматично описал робското тегло на българското  население, интелигентният Рене Пюо от парижкия вестник "Льо Тан" , приятелят на България Джеймс Баучър от „Таймс” , Хенри Невинсон от „Дейли Кроникъл” , В. И. Немирович-Данченко от „Русское слово” , Ал. Пиленко – известният професор по патентно право от „Новое время”. За всички войната е средство да докажат новинарският си талант и да се прочуят. Българското правителство установява Цензурна секция към Щаба на армията. Молби за приемане за цензори подават видни учени и писатели: Елин Пелин, Симеон Радев, Александър Балабанов, Александър Теодоров-Балан, Михаил Арнаудов, Беньо Цонев, Венелин Ганев и др. Верни на патриотичният си дълг, те ще проявят изключителна строгост и нерядко ще имат конфликти с нетърпеливите и напористи чуждестранни кореспонденти. За да се опази военната тайна, журналистите не получават позволение да присъстват в началото на бойните действия.  На 7 октомври е разрешено заминаването им за Стара Загора, където е разположена Главната квартира на действащата армия. Но и тук, кореспондентите са задържани и едва по-късно ще имат открит лист за влизане в завзетите територии.
Очертават се два бойни театъра: Тракийски и Македонски. Главните сили на българите са разположени на Тракийския фронт, където ще са най-кървавите сражения. Тук  воюват три бойни армии: Първа с началник ген. Кутинчев, Втора под ръководството на ген. Вазов – за действия срещу Одринската крепост и Трета под командването на ген. Радко Димитриев. Последната е била скрита от противника, за нанасяне на главния удар. Цялата дължина на фронта е 120 км. Общо съюзниците разполагат с 895 000 армия с 1778 оръдия, срещу 645 000 противникова армия с 1412 оръдия.
Какво е състоянието на българската журналистика по това време? Вестниците вече са завоювали значително място в общественото съзнание. Чисто партийните издания  отсъпват място на новинарските. Новината става търсен продукт и от  нейната своевременност и достоверност зависи престижът и тиражът на вестника. Той  прониква до всички обществени слоеве и е  лесно достъпен. През 1900 г. Стоян Шангов създава „Вечерна поща”, по-късно излиза вестник „Дневник”, на който от 1908 г. е собственик Атанас Дамянов. Съществуват и партийно оцветеният „Ден” /Цанковисти/ , „Камбана” /близък до Широките социалисти/, „Реч” /клонящ към Народняците/, „Воля” /Стамболовисти/. Големият шанс на българската журналистика е появата на Стефан Танев /1888 – 1950/. Едва двадесет годишен, на 15 октомври 1908 г. той започва като  репортер на „Дневник”. Идеята за създаване на вестник „Утро” се ражда в новогодишната нощ на1911 г.  Във олелията  на тази бурна нощ, след изпито немоверно количество шампанско, Танев успява да убеди Атанас Дамянов, да  започне  издаването на нов вестник - „Утро”. Той  е замислен  по подобие на парижкия „Матен”. Първият брой излиза на 1 февруари 1911 г. Това е първият сутрешен новинарски вестник, излизал неизменно до 9 септември 1944 г.  
„Никога не съм спал повече от четири часа на денонощие. „Утро” се беше превърнало в нещо повече от моята плът и кръв, в живот на моя живот, свързани неразривно един с друг” – си спомня по- късно Стефан Танев, уви вече в килиите на Софийския централен затвор.
Но да се върнем към Балканската война. Военните действия се развиват светкавично.
На 5 октомври І и ІІІ армия настъпват към Лозенград, на 10 октомври нашите войски с команда „На нож!” отблъскват турската армия, на следващия ден в 11, 30 ч. българските части навлизат в Лозенград. След два дни следва ново настъпление и на 14 октомври съединените войски на І и ІІІ армия превземат Люлебургас. На 31 октомври българските войски са пред силно укрепената позиция на Чаталджа.  Тук нашите войски се спират и след тежки загуби от двете страни, започва холерна инфекция. На 20 ноеври до гара Чаталджа се сключва примирие. Изключителните победи на българите са безспорни.
Тези славни времена никога повече няма да се повторят в българската история. Сравнен с другите, младият вестник „Утро” най-добре отразява събитията. Под главата на вестника /изработена от художника Петър Морозов/, с едър шрифт са набрани заглавия, грабващи вниманието с последните новини. Във всеки брой има рисунка, изобразяваща последните събития. Получава се една разнообразна картинна хроника на войната. Ето  примери взети от големите по размер страници на всекидневника.
В бр. 611 от 12 октомври, на рисунка е изобразено  тържественото влизане с военна музика на нашите войски в Мустафа паша /днес Свиленград /.

Точно този момент описва фон Мах  в своя кореспонденция до „ Кьолнише цайтунг”: „ През селището непрекъснато маршируват войски. Песен в такт отеква от техните редици а гайдата ручи между тях... Те вече скоро се скриват от взора и слуха, а в далечината от Одрин, приглушено гърмят оръдията".
Следващият брой 612 от 13 октомври съобщава славна новина - падането на Лозенград –
На другия ден се дават подробности по заемането на града.



Лозенград е важен транспортен възел, на западната страна на Странджа, с 30 000 жители, предимно  българи. От 1859 г. тук има класно училище, през 1860г. гръцкият владика е изгонен, тук българщината винаги е била много силна. 
В брой 620 от 21 октомври изобразява момент преди атаката „На нож!„



Този завършващ удар е чисто българско изобретение и е в основата на големите победи . „Войникът се хвърля с такова настървление, което граничи с лудостта” – съобщава английското списание „График”.
Картата поместена в бр. 635 от 5 ноември показва турските укрепления при Чаталджа.



Тук е най-тясната част на Цариградския полуостров / 28 км/, само на 40 км от Цариград.
Близостта до столицата на Османската империя поражда силна патриотична еуфория. Израз на това е публикуваният в бр. 645 от 15 ноември боен марш „Пред Цариград”.


Младостта на Стефан Танев съвпада с младостта на нашата журналистика. „Утро” се превръща в еталон на новинарството, тиражът му расте и достига до 320 000. В по- късни времена вестникът несправедливо е обявен за жълт и фашистки, а неуморният му редактор умира в затвора.
Многобройните чуждестранни кореспонденти имат вълнуващи преживелици с българските войски. Те ще издадат книги, някои от тях илюстрирани с карти и фотографии, в които ще опишат героизмът на българите. Един от тях, проф. Александър Пиленко пише : „ Аз потеглих на война с ярко изразено българофилско настроение. Завърнах се буквално възхитен от българската доблест и българското гостоприемство „ .
В книгата си, той публикува интересен снимков материал от войната.
Нашият разказ за Балканската война приключи до подстъпите към Чаталджа. Какво се случва след това? Уви, историята  не е милостива.  Героизмът  не винаги определя последния изход. Краят на всичко, е изразен лапидарно от Стоян Михайловски в стихотворението „История на Балканската война в двадесет и четири думи”:
Бунт. Бомби. Кръвнина.
Плач. Митинги. Слова.
Съюз. Възторг. Война.
Победи. Тържества.
Славизъм. Антиславизъм.
Див сърбин. Бясен влах.
Сляп грък. Ламтеж. Цинизъм.
Измяна. Плячка. Прах.

Текст Тони Зарев, илюстрации от архива на автора
© Всички права запазени!

Сензация: Самодеен театър в Панагюрище!

От ляво на дясно: Иван Колев - Колчака, Лука Карайлев и Георги Милков

Стефан Петришки (в ляво) и Иван Радулов (в дясно)

Иван Колев - Колчака и Георги Кесов

Разравяйки се из прашните читалищни архиви, хрътките на „Чат-пат”-групировката внезапно попаднаха на невероятни исторически документи. Открити бяха редица фотоси, чрез които би могло да се докаже, че някога – малко преди или пък към края на Втората световна война, не другаде, а тук, на пъпа на Панагюрище, са се провеждали неизвестни за историците свръхконфиденциални срещи между високопоставени представители на Вермахта и Червената армия.
Убедете се сами! Ето, на една от снимките, на фона на Маньово бърдо е увековечен не кой да е, а самият райхсфюрер, ръководителят на страховитото Гестапо и имперският командващ Резервната армия Хайнрих Химлер. На други от фотографиите пък са експонирани образите на някакви неразпознаваеми (на първо време) съветски генерали и немски фрицове.
дрънка! Разбулването на загадката обещаваше да изведе откритието ни на гребена на световните топ-новини и да присвои на Панагюрище славата на Техеран, Ялта и Потсдам!
Нямаше как да не потрием доволно ръце и да не се заемем с разбулването на мистерията. На първо място трябваше да определим датировката на събитието, тъй като от снимките не ставаше ясно дали въпросната среща се е състояла по времето, когато противниците са били все още съюзници, т.е. - при подписване на пакта Молотов – Рибентроп, или пък към края на войната, когато вече са били сграбчени за гушите като страховити годзили. Това щеше да ни помогне да предположим какво точно е договаряно – подялба на анексирани територии или взаимно изгоден сепаративен мир.
Надушили апетитната следа, хрътките ни се втурнаха стремглаво по нея, но… Тайната падна твърде бързо, тъй като на една от поизбелелите снимки внезапно разпознахме един до болка познат образ - този на покойния вече председател на читалището Лука Карайлев.
Пустият му Лука! Не казваме, че на него му липсваха качества да бъде първокласен парламентьор при всякакви световни конфликти, но… Възрастта му никак не се връзваше с
периода на конкретния военен театър.
От тук нататък разплитането на мистерията бе повече от лесно - оказа се още, че величественият Химлер от снимката въобще не е Химлер а фелдмаршал фон Крафт. И то не той самият, а неговият сценичен персонаж, представен
от панагюрския самодеен актьор Иван Колев – Колчака в пиесата на Сергей Смирнов „Хора, които съм виждал”.
Зад униформата на съветския генерал Шевченко още по-лесно бе разпознат прословутият „Глас на Панагюрише” – Стефан Петришки, а зад тази на страховития гестаповец – познатият на всеки що-годе възрастен панагюрец Георги Кесов (вуйчо Гого). И още – Иван Радулов, маски-
ран като капитан Громов, както и братята Лука и Георги Милкови, представящи се като... все едно като кого.
По-важното в случая бе, че сензацията, към която се втурнахме, се сгромоляса като Световния търговски център след варварския атентат на Алкайда. Жалко! И „Чат-пат” и Панагюрище се разминаха със световната слава, но....
Само миг по-късно установихме, че сензация все пак има. И то не по-малко шеметна и куриозна. Защото какво друго, ако не смайващ факт е откритието ни, че преди повече от 40 години в панагюрското читалище е кипял истински театрален живот. И то какъв живот! – както би възкликнал поетът.
Представете си само – за разлика от днес през миналия век, тоест още през отминалото хилядолетие пред претъпкания с публика салон читалищните самодейци са представяли по не по-малко от две постановки на сезон. „Иван Шишман”, „Прокурорът”, "От много любов”, „Тайни”, „Таня”, „Краят остава за вас” – това са само малка част от пиесите, записани в репертоара на нашия самороден театър. А към тях би трябвало да се добавят и няколкото оперети, както и една безкрайна поредица от тържествени спектакли, концерти и рецитали, подслаждали душите на целокупното гражданство.
Театър в Панагюрище!
Боже, Боже! Кой би могъл да си представи подобно чудо днес?
При това всички онези спектакли са били подготвяни с невероятен хъс и с толкова любов, че на актьорското майсторство, интерпретирано от така наречените самодейци, са могли да завидят и най-утвърдените професионални театри. Нека споменем като доказателство на гореказаното фактът, че само за представянето си на IV-я Републикански фестивал в Благоевград през 1974 г. всички участници в споменатата пиеса са придобили право да запишат ВИТИЗ (днешния НАТФИЗ) без конкурсен изпит. Във ВИТИЗ! Там, където тогава се
влизаше едва ли не през иглени уши!
Любопитното е обаче, че нито един от възнаградените с това право не се е възползвал от него. За какво им е трябвало? Та те и без ВИТИЗ са си били достатъчно добри, искани, обичани и горещо аплодирани от претенциозната ни публика.
О, минало!
О, незабравимо!
О , жалко наше съвремие!
Какви ли неведоми сили те промениха така, че вече дори не си спомняме за едно от най-стойностните ни духовни съкровища?
- Читалището светеше по-цяла нощ – спомня си просълзен Стефан Петришки. – Репетирахме до премала... Това беше възрожденски труд. И никой нищо не ни е заплащал. Но аплодисментите на публиката!.... А коментарите през следващите дни?... Получавахме въз-
можно най-добрата отплата – любовта на хората... Къде изчезна всичко това?... Вярно е, че телевизията промени бита на хората, но нима един турски сериал ни носи повече наслада?...
Разказва ли, разказва бай Стефан, разкъсван между сладките си спомени и горчивата носталгия. И не може да се начуди как така самодейният театър се е споминал и май-май се
готви да сподели съдбата на динозаврите. И че вместо него на най-младото ни поколение, на бъдещето на България, се предлагат само какофонията на дискотеките, маанетата на кръчмарската чалга и емоциите от среднощното порно.
В такъв случай, на какво бъдеще се надяваме всъщност?
 
Театрален хроникьор Явор Трепетликов
(в. "Чат-пат", бр. 13, 2012 г.)

Отложеният 14-ти брой излиза на 19 септември

Тази сряда, 19 септември, излиза отложеният 14-ти хартиен брой на в. "Чат-пат". Той ще е посветен на Международният ден на музиката и поезията - 1 октомври.

Очаквайте го на будките за вестници в Панагюрище с ракетата носител на в. "Време".

Из изложбата на художника Ганчо Арсов в Панагюрище

Изложба на покойния художник Ганчо Арсов бе открита в залата за временни художествени изложби на музея в Панагюрище на 16 август.

Чат-патците Тотка Лунгарска, Райка Йорданова и Мария Бегова на откриването

Снимки от изложбата - Милена Лунгарска и Райка Йорданова

Репортажи за откриването можете да прочетете ТУК и ТУК

"Чат-пат" със силно присъствие на Димчовите празници

Поетът-бард Славимир Генчев получи наградата на името на Димчо Дебелянов

Дъждът валеше на почивки, но това не попречи на тържествата, посветени на 125 годишнината от рождението на Димчо Дебелянов и 100 години от написване на брилянтното стихотворение "Да се завърнеш в бащината къща". В тихия двор в Копривщица се редуваха музикални изпълнения с рецитации на стихове, тържествени слова със задушевни думи на носителите на дебеляновата награда от предишни години. Проф. Бързаков прочете предложение за създаване на сдружение за запазване и популяризиране на поетиката и естетиката на най-добрите образци на българската поезия, част от която е и творчеството на Димчо Дебелянов. Кулминация на тържествата беше вълнуващото слово на Марин Кадиев, председател на журито за определяне литературната награда на името на Дебелянов. Тазгодишният носител на литературната наградата е поетът-бард Славимир Генчев. Честито, Славимире! Лауреатът получи и подарък - шарж, нарисуван и връчен лично от художника Стайо Гарноев. Наред с многото гости в тихия двор имаше и двадесет чат-патци. Да благодарим и на Дойчо Иванов за поканата и добрата организация.
И догодина пак!
Мария Бегова, снимки от Мадлена Георгиева