Виделина! Едва ли съществува по-подходяща дума, с която да може да се охарактеризира еднословно същността на едно читалище. А годината на основаването му - 1865! Преди век и половина! Как да не се гордее панагюрецът с родолюбието на предците си? Още повече, когато се знае, че не други, а точно те – основателите, запалиха Великия априлски пожар, който изпепели до основи вековното робство. И че не другаде, а точно в тяхното читалище – потайното свърталище на комитите и буйните глави,просвещението бе превърнато в оръжие, без което свободата на българина не би била извоювана никога.
Тяхното читалище днес е нашето читалище. Но същото ли е то? Запазихме ли го по най-достойния начин? И в какво сме го превърнали – в свърталище на някакви нови тайни братства, или във обиталище на българския дух, вселен в него още при зачеването му? Трудно е да се отговори еднозначно. От годишния доклад на председателя Спаска Тасева, представен пред читалищните дейци на 29 март т.г., е видно, че животът продължава – имаме си смесен хор, певчески групи, духов оркестър, литературен клуб. Положени са основите на театрална трупа, танцов състав, дори и на рок-група. По инициатива и със съдействието на читалището през изминалата година са издадени и цели три книги. В доклада са изброени и изявите, които не са никак малко. Но… Дали направеното е достатъчно? И дали посоката на движение е напред или тъпчене на едно място? И на този въпрос е трудно да се отговори. И то не толкова заради плачещата за обновяване база, нито пък заради перманентната недостатъчност на средства за костюми, инструменти и други тилови атрибути.
Най-нерадостната констатация, с която се съгласиха всички, присъстващи на общото събрание,беше… „среброто” в косите на самодейците. Младата кръв - гаранцията за бъдещото съществуване, отсъстваше почти тотално. Защо? Къде се крие причината за това очевадно равнодушие? В апатията на младите, или пък…
След кратък, но всеобщ коментар, отговорът дойде от само себе си: Много от децата на Панагюрище дори не подозират за съществуването на читалището, а другите си го представят само като зелената фасада край площада. Опитва ли се обаче да ги „светне” някой какво се крие зад тази фасада? Учителите? Родителите? Приятелите? Май никой. А би ли могло да се случи? Безспорно. И след като планината не отива при Мохамед, това не означава ли, че Мохамед
трябва да отиде при нея.
Трябва!
Ах, тази думичка „трябва”! Хубава си е тя, но върши работа само в случаите, когато след произнасянето й, се пристъпва незабавно към набелязаното „трябва”. В такъв случай трябва ли да си го припомняме, след като всички сме наясно какво трябва?
Димитър Стефанов
(в. "Чат-пат", бр. 12)
Няма коментари:
Публикуване на коментар