"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Кръстьо Раленков получи Славейковата награда за 2012 г.

Нашият съгражданин, поетът Кръстьо Раленков, получи престижната Славейкова награда за 2012 г. Това се случи след проведения традиционен анонимен националнен конкурс за лирично стихотворение в Трявна. Наградата – авторска статуетка на скулптора Людмил Бонев и парична премия от 1 600 лева му бе връчена от кмета на Трявна Драгомир Николов.
С втората награда бе отличен поетът Гриша Трифонов, а двете трети награди са за Елица Горетова от София и Ненчо Славчев от Видин.  Тази година в анонимния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови участваха с по една творба 300 автори от  страната. Селекцията бе направена от петчленно жури, което по традиция остава анонимно до края на конкурса.  Председател за 2012 г. беше Недялко Йорданов, а членове - Ясен Атанасов, Вера Христова, Людмил Попов и Пламен Дойнов.
А ето и награденото стихотворение.
Още поезия и повече за Крстьо научете тук
Още новини за Кръстьо вижте тук
Стоян Радулов

Денят на еднодневката

По разчертаната с тебешир улица
подскача детството ми или играе на ръбче.
Епично ленив като волска каруца,
скрибуца денят на живота из бръчките.

Бърчи бърни денят, напряга се,
капят лиги и пот.
По-безсмъртен от бог и по-здрав от тояга
аз играя … Самият живот.

Аз съм той, а пък той … Той е друго.
Вцепенена от уплах гора.
И стрелка неизменно загърбила юга.
Чук и сърп – смъртоносна дъга.

Бае Тодор, бръснаря, по-чер от каиша си
точи своя излишен бръснач.
И по-остра от него е само въздишката.
И се смесват през времето
кръв и белег, и плач.

А пък Спас се обеси над пращящото радио,
със нозе във вълните на „Свободна Европа”.
И въжето бе късо, колкото навик,
а тъгата му тегнеща, колкото котва.

По-безгрижен от смърт, аз играех тогава.

Бях пират, индианец, пълзач по скалите.
Бях висок до небето – и почти водоравен.
Плодовете на пола несмело опитвах.

Без асфалт и бордюри, съседната улица,
обяви ни война. И игрите приключиха.
Много чужди глави в бой със камъни счупих,
много пъти и моята чупиха.

Има притча в това, че се бихме за „ръбче”.
И баналност – играчка, превърната в плачка.
А навярно си сменяхме млечните зъби
и от хищните сенки в нас вече се плашехме.

Чичо Съби – клисарят – качи се на черквата
и преди да се гмурне, помаха ни …
И се чу, че избрал грехопадение,
пред това да донася.

Мима Лудата хукна по-гола от истина
сред ликуващата манифестация.
И я биха пред всички. Жестоко я биха!
Както бият по празници.

Но жестокото още не бе рафинирано.
Още нямаше ласкава маска и беше наивно.
Баба сложи ръцете си сухи, закри ми очите.
И разказа ми приказка за самодиви.

Все така се лекувахме, все така се тешахме –
с самодиви, със билки, а дядо – с ракия.
Бабо, миличка, аз вече знаех,
че човекът добър е … и мълчалив.

И растях – с тези странни човешки комети,
и растях – не страните, душата ми първа брадяса,
и растях – на пуловера заедно с плетката,
цял сред изгрев, но вече вторачен във залеза.

А по пладне любовите, думите, смислите
свойте тъжни обратности сочеха.
И човешкото беше напразно усилие
Да решим квадратурата
на кръга си порочен.

Е, сега вече вечер е. Толкова ясна,
че за първи път схващам колко добре
е да викне майка ми от терасата.
И в един светъл дом да ме прибере.
Стихове Кръстьо Раленков

Няма коментари:

Публикуване на коментар