С втората награда бе отличен поетът Гриша Трифонов, а двете трети награди са за Елица Горетова от София и Ненчо Славчев от Видин. Тази година в анонимния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови участваха с по една творба 300 автори от страната. Селекцията бе направена от петчленно жури, което по традиция остава анонимно до края на конкурса. Председател за 2012 г. беше Недялко Йорданов, а членове - Ясен Атанасов, Вера Христова, Людмил Попов и Пламен Дойнов.
А ето и награденото стихотворение.
Още поезия и повече за Крстьо научете тук
Още новини за Кръстьо вижте тук
Стоян Радулов
Денят на еднодневката
По разчертаната с тебешир улица
подскача детството ми или играе на ръбче.
Епично ленив като волска каруца,
скрибуца денят на живота из бръчките.
Бърчи бърни денят, напряга се,
капят лиги и пот.
По-безсмъртен от бог и по-здрав от тояга
аз играя … Самият живот.
Аз съм той, а пък той … Той е друго.
Вцепенена от уплах гора.
И стрелка неизменно загърбила юга.
Чук и сърп – смъртоносна дъга.
Бае Тодор, бръснаря, по-чер от каиша си
точи своя излишен бръснач.
И по-остра от него е само въздишката.
И се смесват през времето
кръв и белег, и плач.
А пък Спас се обеси над пращящото радио,
със нозе във вълните на „Свободна Европа”.
И въжето бе късо, колкото навик,
а тъгата му тегнеща, колкото котва.
По-безгрижен от смърт, аз играех тогава.
Бях пират, индианец, пълзач по скалите.
Бях висок до небето – и почти водоравен.
Плодовете на пола несмело опитвах.
Без асфалт и бордюри, съседната улица,
обяви ни война. И игрите приключиха.
Много чужди глави в бой със камъни счупих,
много пъти и моята чупиха.
Има притча в това, че се бихме за „ръбче”.
И баналност – играчка, превърната в плачка.
А навярно си сменяхме млечните зъби
и от хищните сенки в нас вече се плашехме.
Чичо Съби – клисарят – качи се на черквата
и преди да се гмурне, помаха ни …
И се чу, че избрал грехопадение,
пред това да донася.
Мима Лудата хукна по-гола от истина
сред ликуващата манифестация.
И я биха пред всички. Жестоко я биха!
Както бият по празници.
Но жестокото още не бе рафинирано.
Още нямаше ласкава маска и беше наивно.
Баба сложи ръцете си сухи, закри ми очите.
И разказа ми приказка за самодиви.
Все така се лекувахме, все така се тешахме –
с самодиви, със билки, а дядо – с ракия.
Бабо, миличка, аз вече знаех,
че човекът добър е … и мълчалив.
И растях – с тези странни човешки комети,
и растях – не страните, душата ми първа брадяса,
и растях – на пуловера заедно с плетката,
цял сред изгрев, но вече вторачен във залеза.
А по пладне любовите, думите, смислите
свойте тъжни обратности сочеха.
И човешкото беше напразно усилие
Да решим квадратурата
на кръга си порочен.
Е, сега вече вечер е. Толкова ясна,
че за първи път схващам колко добре
е да викне майка ми от терасата.
И в един светъл дом да ме прибере.
Стихове Кръстьо Раленков
Няма коментари:
Публикуване на коментар