Оборище - тежка пръст на святост

Паметникът на Оборище, снимка-картичка от студиото на Гр. Пасков, 1939 г.

Живи участници в събранието на Оборище, снимани 1907 г. В средата е поп Груйо Бански

Местността Оборище е едно от най-свидните светилища на българската историческа памет.
Тя се намира на 10 км северозападно от Панагюрище.
Тук в навечерието на въстанието е свикано събрание на представителите от селищата в Западна Тракия, за да се оцени готовността на населението за бъдещите битки,  да се оцени планът на въстанието и датата за обявяването му. По широтата на представителството и съдбоносния характер на решенията то влиза в историята с названието Първо Велико народно събрание на Оборище.
За определяне място на събранието, което да бъде такова, очите на турските шпиони, Бенковски натоварва Димитър Коклев, председател на революционния комитет в с. Мечка /дн. с. оборище/. Заедно със своите съзаклятници той обхожда най-закътаните места около своето родно село и предлага на Бенковски местността Оборище като най-сгодно за целта. То е отдалечено на около един час от с. Мечка и се намира в пазвите на централна Средна гора. Дълбокият и закътан дол с малка поляна сред вековната гъста букова гора, където тече Панова река, е приютявал жителите и добитъка от село Мечка по време на кърджалийските нападения в края на 18-ти и началото на 19-ти век.
Депутататите започват да пристигат в Панагюрище на 9-10 април 1876 г. при пълно спазване правилата за конспирация, настанявани са в хана на Найден Дринов, един от най-верните революционни дейци, или в домовете на съзаклятници. Нощем последователно на групи са отвеждани на оборище, където от 12 април Волов и Икономов се заемат с организирането на стражите, прехраната и нощувката на делегатите.
Бенковски пристига на Оборище през нощта на 13 срещу 14 април. Заседанията започват на 14 април сутринта и продължават до 16 април. Събранието е открито с кратка реч от Панайот Волов, а след това взима думата Бенковски, който произнася голяма реч и поставя пред делегатите искането да се даде на апостолите пълномощно, че те имат право да вдигат въстание и да решават съдбата на населението. Около този въпрос се разгаря горещ спор не се ли дават много големи права на един или няколко души. Но в края на краищата надделява мнението, че в революционна ситуация, когато събитията се развиват много бързо, няма време за съвещания и решенията трябва да се взимат еднолично. Развитието на Априлското въстание показва правилността на искането на Бенковски.
Когато този въпрос е решен, депутатите полагат клетва след оригиналната и цветиста молитва на по Груйо Бански, която започва така:
"Верую в единаго хъша балканскаго,
яко же той естъ твой бог и спасител..."
По-нататък единодушието е напълно възстановено и всички са проникнати от величието на делото, което са се събрали да решават.
Всички депутати гласуват с "Да!" най-съществения въпрос на събранието: да има или не въстание през пролетта на 1876 г., след което се пристъпва към обсъждане на характера на въстаническите действия и надделява становището за масово, повсеместно въстание във всички центрове на Западна Тракия.
Обсъжда се и въпросът за датата на обявяване на въстанието и макар тя да не е съобщена, всички представители остават с убеждението, че 1 май 1876 г. ще бъде очакваният ден на общия бунт.
Същевременно се решава, че ако властта се добере до тайната революционна мрежа и започне арести, комитетът в селището, в което се случи това, незабавно трябва да обяви въстанието и веднага да се извести главния център Панагюрище. Това решение се оказва много далновидно. както е известно, представителят от с. Балдьово Ненко Терзийски съобщава за решенията на Оборищенското събрание на турския каймакамин в Пазарджик, който телеграфира за това в Пловдив, Одрин и Истамбул и властта предприема незабавни действия.
Събранието избира също и една комисия, която след закриване работата на Оборище заминава в Панагюрище и под ръководството на Бенковски изработва протокол, който на практика представлява планът на въстанието. Изработена е и прокламация - възвание към българския народ.
Събранието на Оборище е един от най-високите върхове в историята на демократичната мисъл на българския народ и в развитието на революционното дело. Това събрание показва високото политическо съзнание и готовността на населението за решителна, всеотдайна и безкомпромисна борба за събаряне на османското робство.
Делегатите на Оборище са най-съзнателните и активни представители на революционните организации. За тях Захари Стоянов казва в своите "Записки по българските въстания":
"Моите оборищки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения - искам да кажа пътни и дневни пари - на които бяха: грозната бесилка и заптийския камшик. Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят светува".
Въпросът за числото на депутатите е занимавал твърде много историци. Летописецът Захари Стоянов посочва 56 души; историкът на Априлското въстание Димитър Страшимиров през 1907 г. увеличава техния брой на 67 души от 58 селища. Днес историците посочват 76 - 78 души.
Представителите на Оборище са не само най-дейните участници в подготовката на въстанието, но със своите дела в хода на бойните действия отстояват героично честта, с която са били удостоени като народни представители на Първото Велико народно събрание. Мнозина от тях стават ръководители на въстанието в своите селища. 13 от тях загива в борбата, 6 са изпратени на заточение, значителна част са арестувани и изтезавани.
С течение на годините местността Оборище става едно от най-посещаваните места в България, кодето българите изразяват преклонението си пред героите от Април 1876 г.
Първото официално честване на Оборище е организирано през м. април 1886 г. по повод 10-годишнината на Априлското въстание. На това честване на мястото на събранието е поставен голям граните каменен кръст.
През 1928 г. е издигнат сегашният паметник, който стана неизменен символ на Първото Велико народно събрание на Оборище. Негов автор е скулпторът Янко Павлов, роден в Панагюрище през 1888 г. Той е един от големите български скулптори, създател е на българската сатирична скулптурна миниатюра, автор е и на редица бюстове, негови творби има в редица европейски галерии.
Във връзка със 100-годишнината от Априлското въстание тогавашният държавен глава Тодор Живков откри на Оборище паметен знак с послание до бъдещите поколения българи.

Георги Гемиджиев, 
откъс от книгата "Поглед върху историческите места на Панагюрище" (2006),  заглавието на избраната част е на "Чат-пат"

За Оборище вижте още:
Колко тегне шепа пръст...

Оборище - име светиня

Оборище - поема от Рада Панчовска

Без Оборище нямаше да има Епопея през април 1876-та

Нашата земя... Колко тегне шепа пръст?

Вижте още:

Оборище - име светиня

Оборище - поема от Рада Панчовска

Без Оборище нямаше да има Епопея през април 1876-та

Издадоха история на Панагюрище до Априлската епопея 1876-та

Книгата „ПАНАГЮРИЩЕ, СЕКРАСТЕ, СЕКРАСНА. ПОГЛЕД КЪМ ИСТОРИЯТА НА ГРАДА ДО АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ" с автори Георги и Дидка Гемиджиеви бе представена на 14 май 2015 г. в Градския исторически музей на Панагюрище.

Начало на тържеството на панагюрската културна общественост даде с прочувствено и забележително слово-доклад Георги Керкеняков от Градския исторически музей. Слово достойно за мъжеството и житейското себеотрицание при написването на „История на Панагюрище 1878 - 1944“ на единия от съпрузите - Георги Гемиджиев, който бе генератор на идеите и замисъла и двигател на осъществяването им и при тази книга. Керкеняков подчерта възрожденската преданост на Георги към делото, на което се е посветил и изключителната му скромност. Историята на Панагюрище се сдоби с книгата, която съдбата отреди да бъде завършена и издадена от съпругата му.
Своите вълнения от познанството си и творческите връзки със семейство на двамата автори, поглед върху методологията в диренето, принципите в осветляването и осмислянето на историческите факти в тяхната работа, сподели в съдоклад Десислава Костадинова – докторант в Института по исторически изследвания при БАН.
Слово за духа, честта и жизнения подвиг на създателя на Историята на Панагюрище, определена като най-добрия краеведски труд в България, произнесе единия от редакторите – доцент Милен Куманов.
За съвместната работа със съпруга си, решението и усилията по завършване на неговия труд, за подготовката на книгата като едно широкодостъпно научно-популярно четиво, осветляващо историята на Панагюрище от най-ранните източници, през епохата на Възраждането, до
Априлското въстание, разказа Дидка Гемиджиева.
Ще ми се да добавя и свои думи към казаното. Един връх може да се оцени колко е висок, когато се изкачиш на него, или когато се отдалечиш достатъчно от него! Върхът Георги Гемиджиев е безпощадно труден за изкачване, затова ни остава втората възможност. Да се отдалечим, за да го обхванем в цялото му величие! Ако пък приемем алегорията на един друг образ – водата, то, уверен съм, водата в животворния кладенец, който сътвориха за Панагюрище двамата Гемиджиеви, няма да пресъхне никога!
Днес Пантеонът на безсмъртните дела за Панагюрище прие и съхрани за вечни времена и тази книга!

Михаил Гунчев

In memoriam: Довиждане завинаги, Георги Гемиджиев!

Георги Гемиджиев, сн. Ст. Радулов

Едва две седмици успяха да изминат от новата 2013 г., когато ненадейно си отиде един от най-ерудираните панагюрци на нашето съвремие - литераторът, историкът по призвание, краеведът, патриотът и приятелят на всички нас - Георги Гемиджиев.
На 25 октомври 2012 г. той посрещна с достойнство своята 70-годишнина, но не дочака 71-вия си рожден ден.

Довиждане завинаги, приятелю! Поклон!

Затова днес "Чат-пат" ви представя откъсът, посветен на Георги Гемиджиев, който е част от книгата на Димитър Дънеков (Стефанов) "Дойдох, видях!..." - антологичната хроника на литературното братство на Панагюрище. Впрочем, самият Георги активно подпомага със събирането на факти издаването на книгата.

Георги
„В кръжока пристъпих през 1975-а. – признава си Георги, - когато се включих в подготовката по издаването на втория му сборник – „Топчето пукна”. После прекъсвах, но ето ме, че пак съм тук. До ден днешен…”
Истина е – поне през последните 10-12 години Георги е неизменно сред нас, но по-важното е, че е винаги готов да застане там, където би могъл да бъде полезен. Включително и в събирането на архивните материали за тази книга.
Необичайното при него е, че е филолог по образование (завършил е „Българска филология” в Софийския университет), а като се вгледа човек в творчеството му, е готов да се закълне, че си има работа с мастит историк.
Странно е, но не и за тези, които го познават. Достатъчно е да види човек домашната му библиотека – тя е претъпкана с книги, стотици на брой. Но книги прочетени в дълбочина – забелязва се веднага, когато се подхване разговор, за която и да е от тях.
А страстта към историческите изследвания се дължи вероятно на болезненото му родолюбие. Подразбира се от тематиката на статиите му за Манчо Джуджев (сп. „Духовна култура), за Марин Дринов (Юбилеен сборник на БАН – 2010), за Стоян Костурков (Юбилеен сборник „Клио” на фондация „АретеФол” – 2008), за Панагюрище и Рилския манастир (Сборник на БАН „Културното наследство на Рилския манастир” – 2011), както и от цялата поредица писания в издаваната от Градския исторически музей серия от бюлетини „Панагюрска летопис”.
Към тази „скука” могат да се добавят още организираните пак от него фотодокументални изложби за Никола Белопитов, Възраждането, Старо Панагюрище, Панагюрските кметове след Освобождението, Алеята на славата… Истинският шемет обаче настъпва с изброяването на книгите му: „Панагюрската община от Освобождението до Съединението” (2005), „Никола Белопитов и приятели” (в съавторство с проф. Панчо Дундаров – 2006), „Поглед върху историческите места на Панагюрище” – пътеводител (2006), „Лирика” (стихосбирка, 2006), „Магията на изкуствата” (2006), „Панагюрци – вчера и
днес” - в две книги (2007 и 2008) в съавторство с проф. Лука Кръстев и Павлина Вайсилова, „История на Панагюрище от Освобождението до 1944 г.” (2009) и албум „60 години ансамбъл „Ралчо Сапунджиев” (2011) в съавторство с Цвятко Ценов и Иван Нинов.
На мен лично никак не ми чудно, че за цялата си тази работа Георги е носител на орден „Кирил и Методий” – първа степен, и на три почетни значки за заслуги към гр. Панагюрище (от ОбА, от Ротари клуб и от НДСВ), както и юбилеен медал „Георги Димитров”, златна значка „Вечна дружба” за заслуги към гр. Пятигорск,
медали и значки от конгресите на Българската култура и някогашното движение за Българосъветска дружба. Заслужени са, няма спор.
Но само „История”-та да беше написал нашият съклубник, името му пак ще остане записано трайно за векове напред...

Димитър Дънеков

* * *
                  В памет на приятеля ми Гошо Гемиджиев

Скрежи над Панагюрище
сега,
в самото му сърце
скрежи -
невинен скреж поръсва спомени и устни.
И пише той, с изстиващи ръце,
и пише без очи
последната си сага –
какво любов е, дълг какво е,
                     и какво  - изкуство.
Ръцете бледи – история без кръв,
чертаят неясни сигли.
И веждите нависнали, любовно стръмни –
докосват за последно,
                    за последно …  Дидините мигли …
О, миг прощален,
кой може да те побере
в сърце, във вопъл,
                    в детски плач!
Над Панагюрище,
печален и покрусен,
                   денят поема да умре,
                   сред  спомена за устни,  
                   за скреж, за  здрач ...

Стихове Михаил Гунчев 
14 януари 2013, Карлово   

Предреквием

Аз бавно приближавам към смъртта,
предречен край на моето начало.
Създадено библейски от пръстта,
на пръст да стане тленното ми тяло.

Аз бавно приближавам към смъртта.
Но всеки ден съзиждам върху камък
надежда крехка с чиста белота
на гълъб, кацнал върху мойто рамо.

Аз бавно приближавам към смъртта,
неукротимо вкопчен във живота.
Сред шум на повседневна суета
стремя се към недостижима кота.

Аз бавно приближавам към смъртта.
А се събуждам сутрин упорито
не с мисъл да преобразя света,
но с мисълта поне да се опитам.

Аз бавно приближавам към смъртта
и да не мисля за това не мога.
Посреща ме на пътната врата
родителския поглед в некролога.

Аз бавно приближавам към смъртта.
Все още слънцето ме гали.
И чака недокосната пръстта.
Вървя непримиримо!
Докога ли?

Стихове Георги Гемиджиев