Стоян Радулов ни праща ретро "Поздравъ отъ Панагюрище" с нова книга и картички

Документалната книга "Поздравъ отъ Панагюрище", том 1 - първа книга от поредицата "Нашето Панагюрище, моите панагюрци" с автор и съставител Стоян Радулов излезе от печат. Издатели са "Ретро Панагюрище" и Община Панагюрище. Книгата е издадена след конкурс за финансиране от Община Панагюрище по Проект за стимулиране на местни творци „Панагюрище – духовност и творчество в едно“ за 2018 година и е отпечатана в ИК "Фабер" - Велико Търново.

Книгата ще бъде представена официално:
- в София - на 19 октомври 2018, петък, от 18:30 ч. в Клуба на журналистите - ет 2 в сградата на СБЖ на ул. "Граф Игнатиев" 4 (до пл. "Гарибалди").
- в Панагюрище - на 2 ноември 2018, петък, от 17:30 ч. в Историческия музей.

Книгата „Поздравъ отъ Панагюрище“ е посветена на визуалната история на нашия прекрасен град Панагюрище, съхранена в архивните фотографии, старите снимки и документи и разказана чрез тях – обхватът е ХХ век... Авторът и съставител Стоян Радулов - дългогодишен журналист, сценарист и документалист в Панагюрище и в София казва за творбата си, че "Когато настоящето изпитва недостиг на емоции и зрялост, на помощ идват спомените". А в тази книга образ от Панагюрище, хубава снимка или изпипана картичка са провокирали автора да се поинтересува за местата, хората и събитията, запечатани завинаги от фотографията в родното градче. Това е истинско търсене и отключване на точното визуално светлоописание на града, на неговата образна история. Едно вълнуващо пътуване през времето – красноречив албум на епохата, на цяло столетие от историята на Панагюрище.
Откъс от книгата може да прочетете тук.
Към книгата и отделно от нея са отпечатани и 24 различни вида пощенски картички с изгледи и сюжети от ретро Панагюрище.

Книгата на Стоян Радулов е животопис, изразена по своеобразен и оригинален начин с архивни картички и снимки – „паноптикум“ на панагюрските забележителности и на местния жител. Тук той ни се явява във всичките му превъплъщения – патриархалноидиличен, ерудит, зевзек, предприемчив, подигравчия и какъв ли още не... А изображенията са още една причина да бъдат предизвикани вниманието и любовта на всички, които ще имат удоволствието да навлязат в този занимателно-уникален свят.
Тодор Каракашев

Удивлявам се на упоритостта – а най-вече на любовта, – с която Стоян Радулов е издирвал стари пощенски картички и архивни документи, подреждал ги е, описвал е историята им, проучил е съдбата на интересни панагюрци, някои от тях прочули се като „светлописци“.
Георги Спасов

Но кое е онова, което прави книгата на Стоян Радулов много повече от албум със стари снимки и от поредното краеведско историографско описание на града? Отговорът е категоричен – журналистическият талант на автора да борави с кратките историографски форми. И още – в обичливия майсторлък, умението да организира и композира огромния масив от информация, трупан с десетилетия, като постави точните фотоизображения на точните места.
Катя Зографова

Стоян Радулов, сн. Пепа Маркова

Стоян Радулов (р. 1972 в Панагюрище) е журналист, редактор, сценарист и режисьор.
Автор на над петдесет документални телевизионни филма (2007-2018), посветени на България, сред които „Моят Каменград”, „Възрожденските сгради на Панагюрище”, „Никополис ад Иструм”, „Пътуване към Оживялото Възраждане”, „Време за търсене. Потопът в Черно море” и др. Създател е на няколко информационни поредици, главен редактор на „Телевизия Туризъм” (TVT) от 2007 г. до момента. Негов филм за траките е удостоен с голямата награда за телевизия на Годишните награди на Министерство на туризма за 2016 г. Автор на четири документални филма за Панагюрище и панагюрския край.
Съосновател на Литературен клуб „Виделина“ в Панагюрище (2000); главен редактор на в. „Време“ – Панагюрище (2004-2006); отговорен редактор на в. „Чат-пат“ (2000-2006) и създател на електронния му вариант през 2012 г.; създател на "Ретро Панагюрище" и "Love.Panagyurishte" - родолюбиви страници във Фейсбук.
Пише от студент. Автор на поетичните книги „Пътуване към Акаша“ (2000) и „Абсолютно: Любов“ (2005).
Редактира чужди книги и сборници, сред които „Любовен архив“ от Катя Зографова, „Във вълшебната виделина на театъра“ от Нина и Иван Радулови, „# 53 пъти Любов и други важни неща“ от Михаил Караиванов и др. Също и фотограф, автор на две фотоизложби и на фотоалбума „Панагюрище. Земята на Април `1876“ (2006).

"Чат-пат културни новини"

Мина Кръстева идва с "Разпилени надежди" в Панагюрище

Публицистът и поет Мина Кръстева ще представи последната с икнига - романът "Разпилени надежди" (2015), в Панагюрище на 21 юли от 17:30 часа, съобщиха организаторите от Общинска библиотека „Стоян Дринов“. Но с едното ще стане дума и за другите и творби.

Мина Кръстева е родена на 10 юни 1956 г. в с. Ген. Инзово, Ямболска област, но живее и твори в Бургас. Автор е на книгите "Вълнуваща история за верни приятелства, опасни предателства и още по-опасни предизвикателства” (пиеса-приказка, 1998, 2014); “Спомен с море” (поезия, 1999); “Антистрес” (сатира, 2004); “Слънце в косите” (поезия, 2008); “В ъгъла на кафене “Реалити” (разкази, 2013) и “Разпилени надежди” (роман, 2015).
Ето какво пише за последната Атанас Радойнов - писател и редактор на книгата:
"Очарованието на този роман е в широкото подобие, което обхваща проблематиката на 2-3 поколения българи от втората половина на ХХ век и началото на ХХІ век, т.е. така наричания преход.
Поетиката на Мина Кръстева е характерна за медитеранския генотип: с омекотени и приглушени емоционални състояния, със здраво вдадени корени в българския Ренесанс, без който не може да бъде разбран постмодерния свят на българската душевност."
“Актуалност на тематиката и проблематиката. Герои от различни поколения, настойчиво и болезнено търсят своите истини за времето, в което са живели и живеят. Носталгия, стремеж и повик към хуманност, четивност и неманиерничене – това са качествата, заради които романът “Разпилени надежди” заслужава да бъде прочетен" – пък са думите на писателя Начо Христосков. А актьорът и писател Стоян Чобанов просто възкликва с "Оренда!".

Зографова рисува "Словозографии", издава ги в юбилеен сборник

С нов и личен сборник от истории, поезия и статии, включително текстове, посветени на самата авторка, и озаглавен сполучливо "Словозографии", ще посрещне Катя Зографова предстоящия на 11 май 2017 г. свой житейски юбилей. 
По този повод "Чат-пат" публикува ексклузивно два знакови откъса от новата книга, с която ще се надяваме да пленим вашето искрено любопитство. И тази книга получи финансиране от Община Панагюрище за 2017 г. по инициативата за подкрепа и подпомагане на творци от града на бунта.

ПРЕДИСЛОВИЕ

Катя Зографова

Пътят ми е белязан от две съдбовни неслучайности, от две щастливи поличби: родена съм във великия малък град Панагюрище и това се е случило точно на 11 май, църковния празник на Светите братя Кирил и Методий! Орисана съм със словото в сърцето на саможертвено величавото Априлско въстание... Мое убеждение е, че трябва непрестанно да преутвърждаваме - енергично и ярко - благородния дух на нашата "столица на свободата", а не пасивно да разчитаме, че тя с героичната си аура ни възвисява сама по себе си. Затова винаги съм се стремяла словото ми да е словозографно!
Вярвам, че колкото и да е преобразяван, смаляван и дори опошляван във времето българският литературен език, „пръв сред славянските езици не само по време на възникване, но и по необикновената си красота и тържественост” (акад. Дмитрий Лихачов), във високите си нива той си остава омайната и сладка реч на дядо Вазов, велемощното мрачно слово на Яворов, мъдрите „глъбини” на Дора Габе, първозданните „стихии” на Багряна. Моите кумири...
И може би защото книгата ми е юбилейна, в нея ще откриете една повече иронична, отколкото сериозна игра с антологичния модел за всеобемащо представяне на националната книжнина, чийто еталон е мистификацията на Пенчо Славейков „На острова на блажените”. Нещо като опит за словозографисване на храмовото пространство на литературата - с пъстроцветие от есеистични и литературноисторически текстове за градове, световни класици и панагюрския фолклор, които си съседстват със стихове и кратки разкази, за да завърши жанровата смесица с великолепни портрети на авторката и нейните книги от известни литературоведи: проф. Светлозар Игов, проф. Антония  Велкова-Гайдаржиева, доц. Елена Гетова, д-р Добрина Топалова, Мина Карагьозова, д-р Юлия Йорданова, д-р Митко Новков. Сред тях са и съгражданите, които са ми посветили обичливи писания: д-р Боян Ангелов, който пръв възвести „завръщането на една панагюрка”, непрежалимият Георги Гемиджиев, Румен Спасов. И преданият Стоян Радулов, без чиито артистични и делови умения юбилейният ми „Любовен архив” едва ли щеше да получи спомоществователството на достойния панагюрец инж. Лъчезар Цоцорков. Стоян създаде и прекрасен филм по есето ми „Моят Каменград”: „История за трима приятели и за душата на един град”, в който сме "изтипосани" с  художниците Манол Панчовски и Стайо Гарноев. Стоян беше и главният "подстрекател" за превръщането на петте истории, поръчани ми от Бойко Ламбовски за в. "Сега" - в "15 истории на Катя Зографова" в настоящата книга.

Зографова е четена от всички - от бебе до баба :) - внукът и Лазар вече любопитствува

Благодаря и на сина си Козма Зографов за изразителната корица на „Словозографии”, както и за няколкото предишни, направени с талант и майсторство!
Естествено е една книга да очертава профила на самия автор, изграден в жизнетворческия му път, а моят наистина е сложно многосъставен. Вярвам, че композицията на текстовете ми, въпреки привидната си разнопосочност, е единна, озарена и споена вътрешно от словозографния тон, който я владее! Както магията, наречена дух на мястото (осезаемата атмосфера от напластени аромати, цветове, древности и митове) естетически скрепява стиховете за Странджанската Индипасха, софийската веранда, рилската роза и историите за съкровените градове като "Цветущий Каменград" от Пенчо Славейковата "Кървава песен", Пловдив алафранга, Русчук на Елиас Канети, София на литературните музеи или дори … бездомността като духовен избор на вдъхновяващата Мара Белчева.
Словозографно ест!

Катя Зографова
8 април 2017, Лазаровден

Факсимиле на корицата на юбилейната книга на Катя Зографова "Словозографии"

А това е една от 15-те истории на Зографова, включени в книгата.
Някои от тях вече са намирали място в "Чат-пат", както ще се уверите тук.

НЕВЕДОМИ СА ПЪТИЩАТА БОЖИИ! 
И човек стои стъписан от житейските обрати: 2014 беше мъчителна до непоносимост, 2015 дойде с раждането на първородния ми внук Лазар на 9 февруари, на 5 март се роди книгата ми с текстове, писани 30-години, 25 от които в музея, всред неизвестни или потулени архиви... Премиерата на моите „Знаменити§Забравени§Забранени“ навръх Благовец в Националната библиотека беше без преувеличение „звездна“. Наличните бройки от луксозната и скъпа книга свършиха преди още събитието да е започнало. Дойдоха толкова хора, че наглед бездънното фоайе на ІІ етаж не можа да ги побере, а аз се олюлявах под тежестта на цветята. След месец получих националната награда за литературна критика „Нешо Бончев“ – в трезора със златното панагюрско съкровище, с церемония и мистериален тракийски танц. След още месец с ужас установих, че възприемам всичко случващо се като страничен зрител, без да изпитвам нормалната радост, на моменти дори сякаш „заспивам на лаврите си“?! Разтревожих се сериозно: да не би да съм наплашена, че ще бъда наказана за успехите си? Или преуморена  от битката за доброто си име и това на музея, в който мина животът ми? Или ме е довършила дебеланата с твърдите корици, голямото писане на която инак беше спасително – потънах в работа, прогоних тежките мисли... Тази пролет нетърпимо ме боляха ставите и трябваше да отида на преглед при ревматолога си, добрия писател проф. Златимир Коларов. Още като ме зърна, попита защо съм така омърлушена? Признах му странната си безчувственост към позитивните факти и той мигом ми постави диагнозата, като се усмихна тъжно: „Това се нарича емоционално изчерпване, моето момиче!“ Почти извиках: „И какво да правя, докторе?!. „А, това не знам“, отговори ми професорът – „Всеки сам трябва да си намери спасението!? Замислих се и го открих – СЛОВОЗОГРАФИЯТА КАТО ТЕРАПИЯ. Подхванах нова книга...

Катя Зографова, откъс от книгата "Словозографии", 2017 г.

Новогодишна приказка от Ангел Каралийчев

Ти знаеш ли оная малка къщурка с книжното прозорче? Тя се намира накрай града, до самия път, който навлиза в гората. Насреща е високият комин на книжната фабрика. Цял ден този комин изкарва гъсти кълба дим. Ще попиташ: защо на прозорчето наместо стъкло са опънали бяла книга? Защото една немирна детска ръка тупна стъклото със снежна топка и го строши. Ако идеш в тая къщурка и почукаш на пътната врата, никой няма да ти отвори, но ще чуеш един ясен глас на момиче:
— Кой хлопа, моля?
Това е гласът на Калинка. Тя е петгодишно момиченце. Подир малко ще прогърми и един дебел мъжни глас:
— Хей, кой си ти? Ако си мечка, да се махаш, защото ще те заколя със сабята си!
Този пък е гласът на тригодишния Крум — братчето на Калинка. Той е мъничък, едвам приказва, бърка думите, но гласът му е страшно надебелял. Представи си, този Крум, наместо да пие вода — яде сняг. Простинал е хубавичко и сега буха здравата. Ще попиташ — нямат ли майка тези деца? Имат майка, много добра майка си имат, но тя е работничка в книжната фабрика. От зори до мрак се труди, печели пари, за да купува на децата си хляб, дрешки, дърва.
Сега ще ти разкажа какво се случи с Калинка и Крум срещу Нова година. Следобед, когато майка им тръгна към фабриката, заръча:
— Мирно да стоите! Да не се боричкате, да не изядете всичкия хляб и да не изгорите всичките дърва, защото други нямаме. Утре цял ден ще мръзнем, ако ги изгорите. Довечера, като се върна, ще ви донеса по едно кравайче и една голяма бяла книга. На нея ще нарисуваме дядо Мраз как пристига с шейна. Довиждане, деца!
— Довиждане, мамчице! — извикаха двете деца и затвориха вратата.
Щом заглъхнаха стъпките на майката, децата се втурнаха към печката. Отвориха вратичката й, клекнаха и почнаха да пъхат вътре дървата, които майка им беше приготвила за Коледа. Натихака вътре всичките дръвчета. Печката грозно забумтя и светна. Стана много горещо. Децата разтвориха вратите и прозореца. Нахлу зимният студ. подир един час, когато дървата изгоряха — стаята изведнъж изстина, защото децата не се сетиха навреме да затворят вратата и книжното прозорче.
— Когато се върне мама довечера, ще ни пребие — замислено проговори Калинка. — Какво да правим сега? Искаш ли да отидем в гората и да съберем сухи дръвца?
— Искам! — отговори важно Крум.
Облякоха си дебелите дрехи. Калинка завърза Круповите уши с един вълнен шал. След туй грабна кошчето за дърва, хвана Крума за ръката и го поведе. Беше още видело, когато навлязоха в гората. Отлъчиха се по пътя. С голяма мъка почнаха да събират сухи клончета. Додето напълнят кошчето — настана вечер. Мразовитият вятър залюля дърветата и започна да ги засипва със сняг.
— Олеле, како, една снежинка влезе в окото ми, не мога да виждам.
— Няма нищо, какиното момче — извика Калинка и обърса окото на Крума с престилката си. — Върви сега подире ми, да излезем на пътя, че затъмняхме.
Закрачиха двете деца, но наместо да поемат към широкия път, те навлязоха още по-дълбоко в гората. Затънаха до гърди в сняг. Почнаха да викат за помощ. Юначният Крум ревна. Страх го беше и от снега, и от вятъра, и от дърветата.
— Не плачи, миличко, защото, ако вълкът те чуе, ще дойде при нас и ще ни изяде.
Като чу тия думи, Крум, наместо да млъкне, ревна още по-силно.
— Кой плаче в тая самотна гора — извика някой зад дърветата.
Крум млъкна изведнъж. Двете деца се ослушаха и чуха песен на звънчета. Обърнаха се и що да видят: между дърветата тичат два бели коня. На челата им светят звезди, а копитата им — сребърне. Тия два коня теглят една шейна, накамарена с дърва. Върху дървата седнал един старец с бяла брада и голям калпак, цалият засипан със сняг. Същински дядо Мраз.
— Кои сте вие? — попита старецът, като стигна при децата и спря конете.
— Ние сме Калинка и Крум.
— Ами що щете в гората по туй време?
— Дойдохме да съберем сухи дръвца.
— Дръвца ли? Я се качвайте на шейната!
И брадатият старец пое най-напред Крума, сетне Калинка. Намести ги на коленете си. Загърна ги хубаво с кожуха си и подкара конете. Запяха отново звънчетата.
Когато стигнаха до малката къщурка с книжното прозорче, старецът спря шейната. Сне полека двете премръзнали деца и ги заведе в къщи. Сетне се запретна и стовари всичките дърва от шейната в двора. Децата просто не вярваха на очите си, че имат толкова много дърва. Като свърши тая работа, старецът с дългата брада влезе в къщи, наведе се, челуна двете деца по челата и си отиде. Калинка и Крум чуха само как полекичка заглъхна песента на звънчетата.
Късно вечерта се върна майката. Децата я посрещнаха на прага.
— Мамчице, видя ли дървата?
— Видях ги, пиленца. Тая зима няма да мръзнете. Господ здраве да дава на дяда ви Горана от Дълбок дол. Обеща ми човекът и си сдържа думата.
— Имаш грешка, мамо, тези дърва ги докара дядо Мраз с шейна. Два големи бели коня теглеха шейната — извика Калинка.
— На челата им имаше звезди — обади се и Крум със своя пресипнал дебел глас.
— Защо ти е толкова пресипнал гласът? — попита майката. — Сякаш цял ден си бил в гората. Завторете вратата. Елата сега да си получите кравайчетата. като ги изядете, ще ми нарисувате този дядо Мраз, дето ни е докарал дървата. Искам и аз да го видя. Може пък да прилича на дяда ви Горана…
____________________________

Ангел Каралийчев, 1935 г.

Ангел Каралийчев е роден на 21 август 1902 в гр. Стражица, обл. Велико Търново. Писателската му дейност започва, когато е на 17 години. Следва химия в Софийския университет, завършва дипломация в Свободния университет в София (1928). Работи като редактор във в. "Кооперативна просвета" (1932-1944), изд. "Народна младеж" (1947-1952), в. "Литературен фронт" (1952-1953), изд. "Български писател" (1952-1969). Започва да публикува през 1919 г. Сътрудничи на сп. "Нов път", "Червен смях", "Чернозем" и др. След известния разрив на "новопътци" с Г. Бакалов от 1925 г. публикува в сп. "Златорог", "Българска мисъл", "Венец", "Детска радост", "Светулка", "Кооперативна просвета" и др. Пише разкази, пътеписи, приказки, както и авторизирани приказки и легенди от българския и чуждестранния фолклор. Автор е на книгите с разкази "Ръж" (1925), "Жълтици" (1926), "Имане" (1927), "Сребърна ръкойка" (1935), както и на десетки книги за деца и юноши: "Ането" (1938), "Тошко Африкански" (1940), "Житената питка" (1948). Умира на 14 декември 1972 г. в София.

Стефанов-Дънеков с наградата "Милош Зяпков"

Димитър Дънеков, шарж Ст. Гарноев

Писателят Димитър Стефанов с творчески псевдоним Дънеков, който е и председател на Литературният клуб "Виделина" в Панагюрище, спечели литературната награда за хумор на името на Милош Зяпков. Награденият текст на Димитър е от поредицата за бизнесмена Чортев, която авторът публикува на страниците на в. „Време” през текущата година.
Националната награда „Милош Зяпков“ е учредена през 2008 г. от община Ракитово (с решение на Общинския съвет от 27 юни 2008 г.), Съюза на българските писатели, Сдружението на български писатели и Сдружението на писателите в Пазарджик. Присъжда се за поезия, хумор и сатира, проза – късите форми (разкази, есета), тъй като Милош Зяпков е творил в тези жанрове. Наградата включва грамота, плакет и парична сума от 1000 евро. Победителят се определя от петчленно жури. Националната награда и наградите от съпътстващите конкурси се връчват на специално тържество в Ракитово, което се провежда традиционно по време на празниците на града в началото на месец юли.
Честито на Митко от всички чат-патци!
"Чат-пат културни новини"

PARLA PIU PIANO!
(13 епизод)

Ангел Чортев е бизнесмен.
Но само гечинмекът му е такъв, както би отбелязал Захари Стоянов, ако беше имал възможност да го вмъкне някъде между страниците на славните си „Записки”.
Тоест – бизнесменлъкът му беше просто поминък. Инак, в малкото, свободни от изтощителните му занимания часове, Чортев бе човек като всички други. Любящ съпруг, грижовен баща, романтик, мечтател…
И точно заради тази му чувствителност, веднага след първите акорди на разнеслата се в салона Джани-Морандева „Parla piu piano”, от гърдите му се откърти едно покъртително и преемоционално:
- Е-е-е-х!
Изпухтя го като потеглящ парен локомотив. Широка душа носеше Чортев. Дотолкова необятна, че в моменти като този я обземаше желание да изскочи от обширното си телесно обиталище и да полети над света волно и животворно като самия Дух Господен. А точно тази песен я свързваше като пъпна връв с най-съкровените й въжделения.
Чуеше ли я, във въображението чортево мигом изплуваше образа на неговия идол. На неговия пожизнен кумир – страховнушаващия и по осанка, и по маниер дон Вито Корлеоне. Кръстникът!
Ах, защо не би могъл и Чортев да се види в някаква подобна житейска роля! Да почувства света под стъпалата си! Да всява страх само с името си! Думата му да бъде закон!
Така както разполагаше с телесна маса не по-малка от тази на Марлон Брандо и както би могъл да го докара на гласово шипене, не би ли му отивало да чува от просителите си онова свръхпочитателно: „Да, дон Áнджело!”?
Дон Áнджело Чортелини! Как звучи само! А?
Че не би ли му мязало и на него едно към едно да подава десницата си към устните на пълзящите в краката му нищожества? А?
Е-е-е-х! Защо ли не бе роден някъде из потайностите на Манхатън!
А то! Как би могъл да се разгърне човек в неговия забутан из дъното на географията град?
Вярно че и тук Чортев властваше. Но… Само над няколко стотици. И никой не му целуваше ръка. Крънкаха го наистина. Но не за върховно и безапелационно правосъдие, както му се щеше, а все за пари.
Пари, пари, пари! Като че ли беше банка! Вместо те да му ръсят лептата си… А-а-а!
При това - зад гърба му най-вероятно го псуваха като хамали… Тъжно, тъжно!…
- Скъпи,… – прекъсна мислите му неговата благоверна. - Какво да кажа на президента, когато се появи?
- Ш-ш-т! Говори по-тихо! – прекъсна я той.
- Ама защо, дарлинг?
- За да не станем за смях, затова! Няма да дойде…
И Чортев показа току що полученото от канцеларията на президента писмо, с което му благодаряха за любезната покана, но поради служебните ангажименти на господин президента… И така нататък. Дрън-дрън!
- Ама защо, защо, дарлинг? Нали ти беше обещал? – тръшна се на един стол и съкрушената съпруга.
- Обеща... Още когато пътувахме в самолета за преговори с турците, прие… Ама ето… Изплъзна ми се…
Истина беше. По време на съвместния им полет Чортев бе успял да подхвърли устна покана към държавния глава - да му гостува в деня на абитуриентския бал на дъщеря му. И той му се бе усмихнал, но…
Ядец сега! А толкова средства бе хвърлил, за да се представи като хората! Почти точно така, както го бе видял в „Кръстникът”.
Този бал трябваше да бъде светското събитие на века. Нечувано и невиждано! Всички в този скапан град трябваше да видят и да разберат веднъж завинаги кой е Ангел Чортев. Всички! На неговата маса трябваше да се наредят като аптекарски шишета президент, премиер, министри, областен, кмет… Че да се види хубавичко кой с кого си пие уискито…. Ама на!
Съкрушеният бизнесмен хвърли критичен взор към деколтето на съпругата си. Язък и за него! Широко и дълбоко, ама напразно!…
Я-а-а! Че то това деколте… Май-май вече е време да се поналее с малко силикон. Позавехнало нещо му се виждаше. До следващия бал съвсем щеше да се спаружи…
- Тате, тате! – долетя отнякъде и виновницата за тържеството. – Как трябва да посрещам министрите? Да им се покланям ли? Ето така…
И хубавото му, накичено като кукла-барби момиченце продемонстрира един артистичен реверанс.
- Добре дошъл, господин министър! Или по име…
- Говори по-тихо! – скастри я и с думи, и с поглед любящият родител. – По-тихо! Да не ни чуе някой, че после има да ни разнасят…
- Ама защо бе, тате? – сконфузи се девойчето и прихвана с две ръце кринолина, който бе скроен така, че да придаде изящество на трътлестата му фигурка. – Нали ми беше обещал поне половината министерски съвет?
- По-тихо казах!... Няма да дойдат… Всички били служебно ангажирани…
- А-у-у! – измяука разочарованото котенце. - Ами барем кметът?
- По-тихо, по-тихо! Че и той не ще. Да не го одумвали, че се обвързва… Каза ми го по телефона…
- А-у-у!
Разочарованото абитуриентче се приготви да пусне няколко сълзи, но със сетни усилия все пак успя да ги задържи. За да не размаже грима си.
- Нищо, мами! Нищо! – прегърна отрочето си грижовната родителка. – Ти пак ще си номер едно. Всички завистници ще го видят! Ама язък! Язък за толкова тичане. Толкова подготовка… Рокли!... Тоалети!... Парфюми!...
После, и тя почти насълзена, погледна и към заредените с посуда и букети маси:
- И какво да го правя сега цяло кило черен хайвер?… Да го предлагам на мутреси и простакеси ли?… То все едно да поднасяш на свиня пуйка по пекински!… И да чакаш да ти я оцени!… Язък!
- Ами шампанското, шампанското! – включи се към жалбите й Чортев. - Оригинално… Чак от Франция да го доставя аз!... И за какво? На кого да го поднасям сега?… На тези, които изобщо няма да разберат с какво се наливат ли?... Ох, ох!...
- Тате, тате! – дотича запъхтяно Чортевият наследник. – Колата на областния…
- Говори по-тихо бе, диване такова! – поряза го на мига бащата.
- Ама защо бе, тате? Нали той…
- По-тихо ти казах! Не виждаш ли, че не е областният, а фукльото Чапкънов от „Бейбитрейд”…
- Вярно… Джипа… Само марката му е същата… Фукльото е… Ама нашият е по-нов модел! Най-новият!
Събран по неволя, семейният съвет се скупчи и си зашушука заговорнически.
- Ами сега? – запитаха се всички един другиго.
Съзаклятието им обаче продължи не повече от няколко минути. Нямаше как! Височайшето посрещане явно нямаше да се състои, но някой все пак трябваше да поеме върволицата от простосмъртни, които бяха започнали да нахлуват като хуни в украсения до последната франтифлюшка салон.
- Каквото - такова! – отсече овладелият се вече Чортев и като истински дон Чортелини пое командването. – Хайде, всички! По-живо! Качвайте Глория на сцената! Надуйте усилвателите до дупка! Пригответе фойерверките! Извикайте линкълна! Нека дадем на целия град да разбере кой е Ангел Чортев! Какво пък? И без президент ще съмне!…
Димитър Дънеков
(публикувано във в. „Време” – бр. 14 / 2013 г.)

Събират творби за следващата "Културна палитра"

Излезе  от печат единствената  и несравнима по рода си антология „Културна палитра”. Тя  бе бъде представена на 14 септември (Кръстовден) в Перник.
„Културна палитра” е събитие, която няма аналог в нашето книжно пространство... Скоро никой не е успявал да обедини на едно място енергията, силата, стремежа и таланта на 224 автори от страната и чужбина, чиито  творби се разпростират на цели 208 /за съжаление/ страници, защото броят на предоставените литературни произведения е тройно повече.
Няма как да пропуснем и корицата с картини на художниците Стоядин Иванов /Пернишкият Пикасо/, Емил Младенов и Богомил Благоев, прекрасно оформени от художничката Цветелина Александрова. И илюстрациите с творби на изтъкнати пернишки творци.
„Културна палитра” е алманах-списание за българска и чуждестранна  литература и изкуство. Продължава традициите, онаследени от предишното издание „Струма”. Пилотният брой е посветен на съвременни творци. Включва техни разкази, есета, стихотворения, очерци за исторически личности, стихотворения за деца, хумор и други. Уникална е комбинацията между талантливите  автори с различни стилове и похвати, различно виждане към света, различни инструменти, с които боравят, различни неща, които искат да кажат на читателите. С други думи, тук има за всекиго по нещо.
Смело мога да твърдя, че в антологията слаби творби на практика няма. Има добри, има много добри, има и уникално добри, но слаби – не. Тя е създадена от приятели за приятели! Въпреки всичко! Напук на псевдокултурата. Напук на пернишките земетресения.
Редакционният екип вярва, че може да постига целите си и да прави правилните неща по правилния начин, само ако работи на широка обществена основа и привлича партньори, с които заедно да осъществява мисията си.
Започва подготовката на следващото издание. Авторите могат да изпратят своите творби на e-mail: kulturna_palitra@abv.bg (Срокът е до 19 октомври 2012 г.)
Пожелавам ви приятно четене… и приятни естетически изживявания с тази уникална и неповторима  книга, която поставя началото на още по-богати по съдържание и страници алманаси с името „Културна палитра”. Един калейдоскоп на изкуствата, пъстра дъга в небето на българската литература.
България и творците заслужават това!
Първолета Маджарска

Михаил Гунчев с наградата за проза от конкурса "Милош Зяпков"

Още един от авторите на "Чат-пат" се сдоби с литературен приз. Нашият приятел Михаил Гунчев бе отличен с наградата за проза в регионалния литературен конкурс за наградите "Милош Зяпков", които бяха връчени за четвърти път в Ракитово през юли 2012-та.
Тази година за голямата награда се състезаваха 92 книги, но в крайна сметка журито прецени, че най-зряла и най-отличаваща се е книгата на Аксиния Михайлова „Разкопчаване на тялото”. Тя получи и националната награда на името на Милош Зяпков, уточни Костадин Зяпков, председател на читалището и организатор на наградите. В съпътстващия конкурс за автори от Пазарджишка област възрастни и деца. За ученици за поезия този път журито не присъди награди, за проза отличена е Анелия Стоянова от Езиковата гимназия в Пазарджик, а за хумор – Лиана Несторова от същото училище. При възрастните автори призът спечели поетесата Таня Тодорова от Пазарджик, за проза Михаил Гунчев от Стрелча, а за сатира – Митко Тодоров от Пазарджик.
Михаил Гунчев е поет и писател, чиято творческа дейност кипи в съседния нам град Стрелча. Той е активна обществена фигура с енергия, отдадена на духа и възраждането на България. Председател е на общинския комитет "Васил Левски" в Стрелча. Той е сред основателите и на Дружеството на българските писатели - Карлово, Сопот. С помощта на неговите архиви е допълнена историята на литературното братство в Панагюрище, събрана от Димитър Дънеков в антологичната хроника "Дойдох, видях!...". Михаил Гунчев е автор на поетичните книги "Порцеланова луна" (1993), "Отгласи от идното" (2008) и "Диви песни" (2008). От месец май насам е и автор на "Чат-пат". Вече сме публикували няколко цикъла негови стихотворения, както и два от разказите му. Очаквайте още от него при нас!
Михаиле, честита награда!
Стоян Радулов, "Чат-пат културни новини"

Проза и поезия от Михаил Гунчев в "Чат-пат" четете тук

Евгени Черепов представи романа си "Добавено лято" в Панагюрище

Младият романист Евгени Черепов представи книгата си "Добавено лято" на 25 юли в Градска библиотека "Стоян Дринов".

Евгени Черепов

Дебютният роман на Евгени Черепов е грабващо четиво, което завладява с лекотата на разказване, земната близост на персонажите и умело поддържаното напрежение в сюжета. (Ангел Игов)
"Добавено лято" е увереният и решителен дебют на Евгени Черепов. Това е роман за пътя, но път, изминат от средата към началото. Чиста, свежа, написана с лекота, книгата ще ви припомни приключенията от детството и ще ви помогне да откажете цигарите. (Мария Донева)

...След десет години в чужбина главният герой на "Добавено лято" Лъчезар Веселинов се завръща в България. Странна амнезия е покрила спомените му. На летището в София решава да тръгне на импровизирано пътешествие из страната, преди да се прибере в родния град.
Зареждат се любопитни, но и странни случки по пътя. С влак, пеш или на стоп, пътуването го води по познати и непознати места, където среща познати и непознати хора. Дали на най-високия връх на Балканите или по Черноморието, дали на почерпка за новородено в анонимно село или нощуващ в изоставена къща в Родопите, Лъчезар се радва на контролираното приключение, засипващо дълго таената носталгия. Паралелно с това, странната му амнезия частично се пропуква, откъслечни спомени се завръщат един по един, рисувайки картина на щастливо детство в родния квартал.
Въодушевлението от пътуването из България и от възвръщащата му се памет е помрачено от появявата на мистериозни мъже в тъмни костюми, които го следят из цялата страна. Мистериозен мъж в тъмен костюм наднича и от детските му спомени.
За негова радост тайнствените костюмари изчезват, когато пристига в родния град. Това му позволява да изживее най-щастливите си дни в стария квартал, в стария апартамент, със старите спомени и нова любов. Странните случки не спират и там, правейки родния му квартал твърде любопитно място за живеене.
Място, където той се е чувствал и се чувства най-щастлив.  Място, където мъжете в тъмни костюми се появяват отново за една финална среща, която ще преобърне и преосмисли всичко случило се в романа. 
"Чат-пат културни новини"

Панагюрка стана най-младият преводач на Стивън Кинг на български език

Панагюрката Цветелина Тенекиджиева стана най-младият преводач на Стивън Кинг на български език. Наскоро тя е завършила работата си по превода на най-новата книга на Стивън Кинг „22 ноември 1963“, която вече е факт, съобщиха в. "Време" и ПИА. „Изключително горда съм със себе си, защото постигнах  една мечта - превод на най-любимия  ми автор, по който, между другото, ме зариби баща ми - вероятно най-големият фен на Ст. Кинг, който познавам, и той също е много горд“ – рзказва Цвети. Това е първият й  превод  за издателство „Плеяда“. След пробния превод, нашето момиче веднага е одобрено за превода на новата книга на Стивън Кинг. „Повечето ми колеги от Английска филология се ориентираха към професии доста различни от превода, даже ми се чудеха как може да ми се занимава с това, затова няма особено голям прилив на млади преводачи в бранша“ – обяснява Цвети, която записва английска филология именно с презумпцията да се занимава с преводи. „Работя от къщи, сама си определям работното време, старая се да си налагам по-стабилна самодисциплина“ – допълва още тя.
Мадлена Георгиева

Повече за Цветелина научете тук

Кръстьо Раленков в новия сборник "Единадесет свята"

Чат-патовецът Кръстьо Раленков стана един от десетте автора, които разкриват за първи път своята самоличност пред широката публика в сборника "Единадесет свята". “Те са светове.” Това са първите думи от предговора към тази книга, написан от Калин Терзийски. В нея са събрани разказите на десет съвременни български писатели. А единадесетият свят е този на техните читатели.
Това са автори, публикували основно в интернет и известни повече с никовете и псевдонимите си в глобалната мрежа. Кръстьо Раленков например е известен повече с псевдонима си Мускетар, отколкото с личното си име. Освен Кръстьо, в сборника участват още Тома Троев, Ганка Филиповска, Радост Ангелова, Мариана Царкова, Диана Додова, Ради Радев, Иван Вакрилов, Кирил Тенджов и Ели Лозанова. С този сборник десетимата “излизат от анонимността на виртуала и застават с имената зад творбите си”, казва се в поканата им за премиерата на книгата. Преди да съберат произведенията си на едно място, са публикували проза в литературни сайтове, блогове, Facebook. Затова именно сборникът се явява уникален експеримент.
Ето как продължава и предговорът на Калин Терзийски: “Потеглил единият (предполага се - усмихнат), срещнал друг (приличащ на бял), двамата повикали още няколко да повървят заедно... Едни изобщо не пожелали да тръгнат, други изостанали постепенно, но трети приели предизвикателството на пътя. Спрели една пролет, преброили се, били десет. Десет свята. Някой забелязал, че са пет жени и петима мъже, но пътят хвърлил пепел върху думите, нали все човеци били... Огледали се световете, харесали се, добре им било заедно. Но нещо не било както трябва, липсвал единадесетият свят. Единадесет - онова особено число, което изисква обединение на равнопоставени в името на успешния край и щастието. И тогава пътят посочил хилядите очи наоколо. Единадесетият свят оглеждал всяка стъпка на десетимата и чакал самият той да бъде забелязан.” Прилича на литературно парти нали, но всъщност се ражда сборник с разкази, които са толкова уникални, колкото е светът зад прозореца.
Премиерата на книгата е на 1 юни 2012 г. в София.

"Чат-пат културни новини"

Кръстьо по време на първата неформална среща на "Чат-пат" в Панагюрище, 13 април 2012 г.

© снимка Стоян Радулов

 

Повече за и от Кръстьо Раленков четете тук