15 юни 2013 г., Музеят, Роден Дом на братята Любен и Петко Каравелови в Копривщица, е огрян от милостивото предзалезно слънце. Сенките на високите дувари не смогват да ни потулят от лъчите му и те на воля гъделичкат водните капчици по наскоро полятия здравец, притичват по стъклата на склопените прозорци на смълчаната къща и прослепват очите на петнайсетината изкушени от словото братя българи, повечето от тях музейни копривщенски работници. Уви, измежду тия “завераджии” и знаменитости не се намери и един местен, работещ учител, дори и такъв, който понастоящем си “изкарва хляба”, благодарение на това същото “свещено” наше слово. И нито едно детенце или ученик! Достойна за скръб констатация! Наша, и на водещият заверата, уредникът на музея “Димчо Дебелянов” Дойчо Иванов.
.jpg)
Та, повод за тази почти конспиративна тъжна привечерна сбирка е писателят Йордан Каменов, нагърбил се да дойде и представи на обществеността в града и “околията” мислите и страданията си за Българското Слово и неговата немилостива Съдба. Ще рече – да ни разкаже за бденията си над поредното си чедо, книгата “Словото в немилост”. Книгата, която се пръкна миналата година не без помощта парична и на Министерството на културата и двамината благодетели и при участието на издателство “Факел”. И тъй като споменах думата “факел”, ще си позволя и аз волността да изкажа първите си впечатления от чутото и прочетеното. Тая книжица е един тъжен, горчив и немилостив факел, що осветлява най-срамните страници от тежката и скръбна съдба на българското слово! И на неговите Духовни първенци за изминалия вече повече от век от нашето Национално Освобождение. И понеже споменах и думата “освобождение”, ще си позволя да задам и дълбоко скръбния си въпрос: “А Духовното си Освобождение постигнали ли сме?” Дано направилият си труда да се поразрови из нея и из душата и паметта си читател намери своя отговор!
Прочее, ще цитирам, търпеливий читателю, малко нещо, три страници само, из предговора на книгата. Което ти си в правото си да не одобриш и оспориш! И изобщо да не прочетеш. Курсивът и подчертаното по-долу, обаче, са мое дело.
“ ... В такава ситуация на неспиращи протоивоборства /измежду българските писатели/ за каква водаческа роля на писател може да става дума. Във времето на Освобождението от турско до днес само един е съумял – въпреки че е бил на прицел от ”събратята”, да стане безспорен национален авторитет. Досещате си – Вазов е бил. Който обаче с прекалено затворения си характер не става за действен водач. И когато е трябвало категорично да опита да възпре медийната и обществената помия срещу Яворов, не го е сторил. Задавал съм си въпроса: Защо? Но нямам отговор. А спусъка на револвера от 1914 г. е натискало освен слепотата и мизерията на поета и онова нещо, наричано общество.
Но стига толкова за писателското противостоене и неумение за колективна защита. Има по-големи вини – на властвалите. На властниците във властта и в сянка. Те, а не нацията ни, следва да са отговорни за неистовия стремеж призваните у нас за духовни и всякакви други естествени и истински водачи да не могат да влязат в ролята си. И това мое заключение е лесно доказуемо поне при жреците на Българското слово. Измежду редицата рано погинали /повечето унищожени/ най-големи български таланти двама са имали най-големи шансове да се сдобият с авторитета на безусловни водачи. Които да влязат във всекидневния живот на страната, да бъдат пример за подражание и с това да теглят нацията напред. Имената им са Алеко Константинов и Гео Милев.
Алеко, с трудния си живот и често безпаричие, напразно се е глумил над вярно отреденото му прозвище Щастливеца. Няма по-точен израз на всеобщата любов към него, тръгнала бързо в посока да му постави Народната корона. Заради оня неустоим аристократизъм, който е помитал с присмеха си мрачната до смърт, опротивяваща меркантилност. Но който и покоряващо е светел за всички като надежда за нещо друго. Гаранти за коронацията са били: неподкупността и безкрайната му откритост; честното назоваване и състрадателността; едновременното пребиваване в реалността и в духовното отшелничество. И, разбира се, талантът, големият талант. Който освен всичко друго значи и вярност към себе си. Та тъкмо това, наред с убийствения разобличителен показ на разгащената самодоволна простащина с пари и власт, не му бе простено. Алеко беше превърнал нашия обществен живот в сцена, която той с едно щракване на Словото осветяваше като тъжна комедия или нелеп фарс. Неговото по-нататъшно присъствие е щяло да значи само едно – промяна към очовечаване на актьорите на тази сцена. Което те очевидно не са желаели или не са могли да извършат. А и къде по-лесно за демона е да се отърве от лъча светлина, привлекателен, увличащ и водещ нацията!? Затова беше натиснат спусъкът на 11.V.1897 г., между впрочем по тогавашния календар – празник на Светите братя Кирил и Методий. Факт, който също е символен. Отдавна мисля, че този ден е един от най-мрачните в новата българска история. По-мрачен, по-страшен и трагичен от загубени войни и други бедствия. Защото тогава се слага началото на националното самоунищожение. Нямам друг израз за съзнателното премахване на духовните водачи, за отказа да изграждаш и следваш йерархия, начело на която стоят надарените и можещите да водят към развитие.
Не по-различен е случаят с Гео Милев. Без да е най-талантливият български писател, той е най-респектиращият. С множеството си дарби, със знанието на шест основни европейски езика, с огромните си познания – а е убит само на 30 години. Като прибавим към това съчетаването на вкус към модернизма с почит към родната традиция – не само в изкуството; страстната убеденост в правото на интелекта, но без злобливата агресивност и надменност на Пенчо Славейков; почти немислимата сплав от артистични и мениджърски умения, очевидно е било въпрос на немного време да се сдобием с безспорен национален лидер. Но как така? И отде накъде?! Първо – съд за поемата “Септември”. И после – “неотговорните фактори”, действащи в мазетата на най-отговорната – по презумпция, институция – Обществената безопасност. И пак през май – този път 1925 г. Както сам Гео е казал – “Септември ще бъде май”. За него поне стана – заради “Септември”, получи печалния май. А ние от отделните инциденти получихме традицията – на разправа, при това безнаказана юридически, обществено и интелектуално, с най-святата си същност – с нашия национален гений. Който от заложби, дадености и разкриващ се потенциал следва да се превърне в зрял плод или плодове, в пример, в създаване на школи, последователи, градивни традиции.
С убийството на някого се извършва страшно светотатство. Но страда ограничен кръг хора – родители, семейство, приятели, близки. Когато насилваш Словото и убиваш първенците му, призваните духовни водачи, страдат всички, цялата нация. Не по прекия път на непосредствено изпитваната болка. А като изковаване на всеобща безпътица, като усещане за безпомощност, за срутени храмове на духовност и хуманизъм. Не се питайте без надежда за отговор – защо се случи всичко така с нас в историята. И защо ни е такъв Преходът. /Политическият и икономически преход от т. н. “тоталитаризъм” към т. н. “демокрация” подир 10 ноември 1989 г./ Една от много важните, може би най-важната причина, е 11.V.1897 г. И лекомисленото допускане на насилие към Словото и към Неговите пророци. И изобщо към призваните духовни и интелектуални водачи на нацията. Несбъдващите се. И много често – оплаквани посмъртно. Което пък – ако не е глупост, е безгранично лицемерие.”
Няма какво тук да добавя към автора. Нито ще оспорвам. Ще кажа само – предзалезното ни българско слънце опасно клони към заник! И може да залезе завинаги!
И тук, накрая, простете, ще си позволя да цитирам едно четиристишие, озаглавено Давид:
“Всичко е минало, дори и ... сегашното.
Искаш да знаеш? Паметта развърти като прашка.
Светът, Земята, Историята дори се върти.
Персонажът – същия!
Търсиш ... бъдеще? В миналото се вгледай безстрашно ...Имаме ли мъжеството да вдигнем тежкия камък на съвестта и достойнството си и безстрашно да развъртим прашката???
Прочее, братя, сдобийте се с книжката и прочетете!!!
Михаил Гунчев
